Харизма, чар, способност да вдъхновява, убедителност, широка визия, готовност за поемане на рискове, грандиозни стремежи и огромно самочувствие - това са качества, които свързваме с успешните лидери.

И все пак има друга страна на този профил, защото тези качества могат да бъдат белязани от грандиозен провал, заради необислена импулсивност, безразсъдство и често невнимание. Това може да доведе до катастрофално лидерство и да причини щети в голям мащаб.

Увеличаващата се неспособност за вземане на разумни решения се възприема от широката общественост като нещо повече от "просто да сгрешиш".

Една обща нишка, обвързваща тези елементи заедно, е синдромът на високомерието или преувеличената гордост, преобладаващото самочувствие и презрение към другите.

Как можем да мислим позитивно за лидер, който грубо нарушава властта, ощетявайки живота на другите? Някои го виждат като просто екстремната проява по спектър на нарцисизма. Други просто класифицират синдрома като непосредствена опасност, но и като разбираем аспект на онези, които "играят" с властта.

Каква е ситуацията в медицински план за подобен тип личности?

Един голям въпрос: Възможно ли е лекарите и психиатрите да помогнат при идентифицирането на характеристиките на хора със синдрома и да допринесат за създаването на законодателство, с което да се ограничат негативните обществени последици, които могат да възникнат от него?

Първо, част от характеристиките на синдрома на високомерието се смятат за част от адаптивното поведение, когато са налице с по-малка интензивност. Най-илюстративният пример е импулсивността, която може да бъде адаптивно качество в определен контекст. Необходимо е по-подробно проучване на жадни за власт лидери, за да се види дали това е просто импулсивност или решение, базирано на по-емоционална и изолирана култура, а това е много трудно, тъй като те са малко на брой и потайни в своите действия.

Вярва се, че екстремното високомерие е придобито заболяване и следователно се различава от повечето разстройства на личността, които традиционно се възприемат като устойчиви през цялата възраст.

Ключовата концепция е, че синдромът на високомерието е неспособност за боравене с власт

Способността за вземане на бързи решения, понякога на базата на малко доказателства, е от особено значение - може би е жизнено необходимо в лидерството. Така по-плахият човек няма да може да издържи процеса на обществен контрол, нападения от опоненти без някаква форма на самоугощение и велико убеждение в собствената си мисия и значение.

Установено е, че синдромът най-добре се проявява от хора, които не са имали депресивно заболяване, или пък някаква форма на биполярно разстройство. От друга страна външните събития могат да повлияят на вариацията както в интензитета, така и във времето на началото на проявата му.

Диктаторите са особено предразположени към високомерие, защото има твърде малко ограничения за тяхното поведение... ако изобщо има такива.

Високомерието на Сталин например не е толкова белязано, нито прогресивно, колкото това на Хитлер. Що се отнася до Мусолини и Мао, и двамата са били високомерни, но вероятно и всеки от тях е имал и биполярно разстройство. За Саддам Хюсеин също има доказателства, че е имал биполярно разстройство.

Избирането на високопоставен представител за демократичен лидер е важно събитие. Последващата победа на избори увеличава вероятността за проява на синдрома на високомерието. Изправянето пред кризисна ситуация като навлизаща или действителна война или изправяне пред потенциална финансова катастрофа, може да доведе до още по-голямо предизвикателство и трудности с още по-големи обществени последици.

Синдром на високомерието и неговите характеристики

За разлика от повечето разстройства на личността, които се появяват в ранна възраст, можем да видим, че синдромът на високомерието се развива само след като властта е била задържана за определен период от време и поради това се проявява във всяка възраст.

Първоначално са предложени 14 симптома, съставляващи "високомерния" синдром. Сега са съкратени, а широкия им афинитет е набелязан към критериите на DSM IV за нарцистично личностно разстройство, антисоциално разстройство и хистологично личностно разстройство.

Как могат да помогнат лекарите в предотвратяването на такива случаи във властта?

Нозологията на психиатричните заболявания зависи от традиционните критерии за поставяне на диагнози в биомедицинска рамка. Съществуват обаче и други основания - психологически или социологически, които могат да бъдат приложени.

Валидността за психиатрично заболяване включва оценка на пет фази: (i) клинично описание; (ii) лабораторни изследвания; (iii) дефиниране на границите по отношение на други нарушения; (iv) последващо проучване; и (v) семейно положение. Трябва да се признае обаче, че съществуват сериозни ограничения при строго прилагане на такива критерии за синдрома на високомерието, като се има предвид, че толкова малко хора упражняват реална власт във всяко общество и че честотата сред тези "изложени на риск" е ниска.

Най-голямото значение и въздействие на синдрома, обаче, произтича от голямата вреда, която може да бъде причинена от малък брой хора на голяма част от населението.

В крайна сметка синдромът на вискокомерието може да бъде формулиран като модел на поведение в човек, който: (i) вижда света като място за самовъзхщение, чрез използване на властта; (ii) следва тенденция за извършване на действия главно за подобряване на личния имидж; (iii) показва непропорционална загриженост между имиджа и представянето; (iv) проявява месианска ревност и самовъзхвала в речта; (v) "слива" идеите си с нация или организация; (vi) използва кралското "ние" в разговор; (vii) показва прекомерно самочувствие; (viii) очевидно има презрение към другите; (ix) показва отчетност само пред по-висша сила (история или Бог); (х) показва непоклатимото убеждение, че той ще бъде оправдан в съда; (xi) губи контакт с реалността; (xii) прибягва до безпокойство, безразсъдство и импулсивни действия; (xiii) позволява на моралната правда да избегне разглеждане на практичност, цена или резултат; и (xiv) показва некомпетентност с незачитане на принципите на политиката.

При дефинирането на клиничните особености на всяко разстройство се изисква повече от просто изброяване на симптомите. В случая на синдром на високомерието са необходими редица критерии, сред които определен период от време на власт, която обикновено варира от 1 до 9 години.

Да се характеризира биологично е много трудно. Това е същността на лидерите, които имат синдрома - те са резистентни на самата идея, че могат да бъдат болни, защото това е признак на слабост. По-скоро те са склонни да прикриват "заболяванията" си и така е малко вероятно да се представят доброволно на каквото и да било клинично или научно изследване.

Трябва да се отбележи също, че лидерите са склонни да използват модни лекарства, подобряващи производителността. Двама държавни глави, Еден и Кенеди дори са били на амфетамини през 50-те и 60-те години. В 21-ви век главните лидери вероятно ще бъдат сред първите, които използват новата категория т.нар. "подобрители на познавателната способност".

Много невролози вярват, че подобни лекарства, ако се използват правилно, могат да бъдат безвредни.

Дали синдромът на хибрис по същество е същият като нарцистичното личностно разстройство, негов подтип или отделен субект? Все още е трудно да разберем!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase