В калейдоскопа на близкоизточните събития все по-значима роля играе кюрдският фактор - политическият и силов потенциал на този над трийсетмилионен народ, разделен с граници между няколко държави от региона.

Централните власти в тези страни традиционно разглеждаха кюрдите като етническо малцинство, склонно към сепаратизъм, и се случваше да не подбират много-много методите за възпиране на този стремеж. Саддам Хюсеин например използваше срещу кюрдите химически оръжия. Според самите кюрди тези атаки са взели 180 хил. жертви, пише Павел Суботин в "Независимая газета".

В предвоенна Сирия положението на кюрдското малцинство също далеч не бе идеално. И едва ли е изненадващо, че кюрдите при първа възможност се вдигнаха срещу Хюсеин, за да се съюзят с коалицията, оглавявана от САЩ. Както се опитаха и да отхвърлят опеката на Дамаск, веднага щом започна дестабилизацията в Сирия и Башар Асад изгуби влияние върху събитията в по-голямата част от страната.

Другояче стояха нещата в Турция, където с политическите преобразования взе да се мени и потиснатото положение на кюрдите. По няколко причини. Първо, Реджеп Таип Ердоган дойде на власт под лозунги за ислямска солидарност, което предполагаше по-широк диалог с едноверците му.

Второ, по същото време се активизираха преговорите на Анкара с Брюксел за присъединяване към ЕС и с жеста си към кюрдите новият премиер се опита да демонстрира добро отношение към етническото малцинство - това бе сред ключовите въпроси в дневния ред на преговорите.

Главен мотив обаче бе фактът, че изглеждаше невъзможно кюрдският проблем да се пренебрегва и занапред. Кюрдите видимо се радикализираха, партизанското движение набираше сила, зачестяваха сблъсъците на отряди от Кюрдската работническа партия (ПКК) с армейски и полицейски сили.

При всяко положение промените, предприети от Ердоган, бяха стъпка напред в сравнение с предишния подход на Анкара. Сравнително доскоро кюрдският език бе забранен и властваше тезата, че кюрди няма - има планински турци; но днес прокюрдска партия държи 80 места в парламента на Турция.

Но при все че смени от тактически подбуди тоягата с морков за "своите" кюрди, Анкара не отхвърли и за момент постановката, че сирийските и иракските региони, населени с техни сънародници, трябва да се управляват съответно от Дамаск и от Багдад, а създаването на независим Кюрдистан е недопустимо. Поради опасения, че новата държава няма да е твърде приятелски настроена спрямо Турция и ще стане неин политически конкурент. И още по-силната опасност - появата й да засили сепаратистките нагласи сред кюрдите в Турция.

При залавянето на водача на ПКК Абдуллах Йоджалан и трансграничните операции срещу иракските кюрди Анкара обясняваше, че води борба с тероризма. А запитани защо Турция пречи на кюрдските доброволци (не задължително военни впрочем) да заминават за Северна Сирия, когато бойци на забранената в Русия групировка "Ислямска държава" (ИД) безчинстваха в Кобане, турските официални лица даваха много неясни отговори.

Предположението, че Анкара сътрудничи с ИД, бе изказвано и по-рано. Като доводи се изтъкваха сделките за петролни доставки и фактът, че едва ли не 100 процента от желаещите да се включат в ислямистката групировка идват в контролираните от нея земи през Турция.

Според мнозина наблюдатели интересът на Анкара към радикалите се дължи тъкмо на сляпата им омраза към кюрдите, застанали срещу ИД от самото начало, а също и към шиитите, по-специално алауитите, какъвто е Асад. Прочее, и в двата случая антипатиите на ИД съвпадаха с турските - в Сирия Анкара последователно залага на сунитската опозиция и упорито заявява, че сирийският лидер трябва да се оттегли.

Флиртът с ИД обаче се отрази зле на турците. Страната бе на ръба на гражданска война след терористичния атентат на джихадист самоубиец от ИД на 20 юли в лагер на турска територия - там се бяха събрали кюрдски доброволци, решени да подпомогнат сънародниците си в съседен Кобане, но принудени да спрат заради нежеланието на турските власти да ги пуснат през границата. Инцидентът разяри кюрдите. Обвиненията, че Турция сътрудничи с ИД, бяха подети с нова сила, а отряди на ПКК взеха пак да нападат армейски обекти.

Тази реакция на свой ред вбеси турските радикали. Не е тайна, че в Турция са отдавнашна традиция етническите погроми. През април т. г. се навършиха 100 години от началото на геноцида срещу арменци, гърци и асирийци, в който кюрдите сунити участваха най-активно на страната на османските власти. През лятото пък в Турция се надигна вълна от нападения срещу кюрди. Успоредно с това турските силови структури постоянно атакуват отрядите на ПКК в Турция, използвайки и бойна авиация.

Ще отбележим, че веднага след експлозията в лагера вдигнатите по тревога турски изтребители удариха в Сирия не позициите на ИД - както подсказва логиката наглед, а отрядите кюрдски въстаници, които се сражават с групировката.

Докато стремежът на кюрдите в Турция е да гарантират интересите си в рамките на унитарната държава, сънародниците им в постсаддамов Ирак имат автономен статут и само формално са подчинени на централното ръководство. На практика Багдад не им пречи да водят самостоятелна външна и вътрешна политика. Сирийските кюрди фактически също са независими, макар това да не е затвърдено с официалния им статут.

Неотдавна сигурността на тези две формирования бе застрашена от настъпление на войски на ИД. Положението обаче бе спасено с преки оръжейни доставки от САЩ и Европа, активна дейност на чуждестранни военни специалисти и въздушни удари срещу позициите на ИД. На този фон в света не спират дискусиите какви стъпки трябва да се предприемат в борбата с ИД. Независимо че нападателният ресурс на групировката изглежда съществено отслабнал, в обозрима перспектива ИД безспорно ще си остава много сериозна заплаха за сигурността на кюрдите. Ако обаче вземем предвид формирания силов баланс, включително сериозната международна подкрепа, се очертават доста големи шансове иракските и сирийските кюрди да отстоят заеманите позиции.

От друга страна е ясно, че само с въздушни удари няма как да се разгроми групировката, и в тази връзка на различни площадки се говори все по-често за нуждата от сухопътна операция. Най-приемлив вариант вероятно би било да се формира коалиция от местни сили - с най-широка военнотехническа и финансова подкрепа от международната общност.

Кюрдските части биха станали важна съставна част от тези войски; това би ги тласнало към още по-тясно сътрудничество с международната общност, което след време да се конвертира и в нещо качествено различно, например признаване на независим иракски и сирийски Кюрдистан. Западът като цяло има нагласа да подкрепи такава независимост, но не точно сега.

Първо кюрдите трябва да си доизиграят ролята за обезвреждане на ИД.

Появи ли се на картата независима кюрдска държава, това доста ще промени баланса на силите в региона. В Сирия и Ирак живеят близо 10 милиона кюрди, още най-малко 23 милиона има в Турция и в Иран. Тъй че Анкара и Техеран едва ли ще бъдат възхитени от подобно съседство.

Затова пък развитие на събитията в този дух ще донесе изгоди на САЩ. Защото Вашингтон ще получи лоялно настроена мюсюлманска държава в един тъй сложен регион и тя ще дължи на американците самото си съществуване. При нужда те ще могат да я използват като инструмент за въздействие върху Иран и върху твърде своенравната понякога Турция.

Освен това, през последните години се засилва политическото и икономическото сътрудничество между кюрдите и основния близкоизточен съюзник на САЩ - Израел, който безспорно има интерес от появата на влиятелен партньор в региона.

Тезата, че трябва да се подкрепят кюрдите, бе застъпвана и от представители на висшето ръководство в Руската федерация. Очертава се перспективата Москва и Вашингтон да постигнат консенсус по въпросите, засягащи действията срещу ИД, и сътрудничеството по кюрдските проблеми може да създаде още една допирна точка.
 

/БТА/

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase