Да, оставката ще е последвана от няколкоседмична радост и после пак всички ние ще се потопим в скръбта, която всяко правителство през последните 70 години ни причинява. И граждани и антиграждани, и земеделци, и държавни служители, и миньори, и всички останали, които по стечение на обстоятелствата населяват околната територия наречена, кой знае защо, с древноримската дума „република”. Т.е. “res publica” - „обществено дело”.

През изминалите години обаче, след падането на тоталитарния режим, когато получихме възможност сами да избираме управниците си, те методично и целенасочено ни демонстрираха, че „res publica”-та не е техен приоритет и че отдавна е по-подходящо да прекръстим държавното си устройство на „res mafia”.

Ние не се уморихме да изпращаме всяко правителство с радост и да очакваме всяко следващо с надежда. Като някакви полуразумни същества, които не могат да се поучават от грешките си. Един път, втори път, трети път, четвърти път... Търсехме месии, вярвахме на невъзможни обещания, прегръщахме откровени мерзавци, и винаги избирахме тези, които ни „гарантираха” вдигане на заплатите и намаление на тока, а не онези, които ни казваха истината, че трябва да се хванем в ръце и да работим здравата. Спомнете си само предлаганата от десницата „шокова терапия” в началото на 90-те и как тя не се случи, защото средният български избирател се уплаши от това. Заради този пръв избор последва една бавна и мъчителна дългогодишна агония на цялата държава, която продължава и до днес.

Или пък може би просто не сме в състояние, да излъчим достойни свои представители, които да ни управляват, защото... просто, нацията ни няма вече моралният и интелектуален капацитет за това. Т.е. по-просто казано, какъвто народът, такива и управляващите му. Затова и нивото на политическият ни живот пада до махленско такова – нещо, което напълно отговаря на потребностите на средния български избирател. Последните години можем да видим, как българската политика, заприличва все повече на някаква латиноамериканска сапунка, в която сблъсъците са основани на личностни антипатии, драми, сръдни, обиди, отмъщения, тръшкания и прочее атрибути на всеки един нашумял бразилски сериал, че и на съседната детска градина. Отчайващото е, че ние до такава степен сме им свикнали, че маймунджилъците им вече не ни правят впечатление. Сблъсъците на идеи, светогледи и концепции в българската политика не се случват, защото просто никой не се интересува от това. И политици и електорат. Спомнете си само покойните Петър Дертлиев и Стефан Савов и ги сложете до днешните Сергей Станишев и Бойко Борисов. Последните са някакви смешници, нали? Или поне клоуни?

Може би най-стряскащият елемент от целия този цирк е, че днешните български политици не притежават онзи възрожденски стремеж, който караше техните предшественици от преди век и кусур да водят новоосвободената ориенталска държава по пътя на модернизацията и европеизацията. Да побутват заспалият народ към достиженията на цивилизования свят, а не към навиците на Изтока, нещо което последното, че и много предшестващи правителства, отказаха да вършат. Още по-стряскащото е, че днес, 130 години след това отново стоим пред тази изкуствено създадена дилема: Изток или Запад.

Така с поредна радост изпращаме поредно провалило се правителство и според теорията на вероятностите и на базата отминалите години нищо хубаво не ни чака и за в бъдеще. И заради „мъдрите” избиратели, и заради „честните” политици.

А и тук нито дясното е дясно, нито лявото ляво. Единствените, които имат някаква визия за бъдещето на страната се оказа, че са си държали парите в „банката на мафията“, докато убедително ни разказваха, колко лоша е тази банка и цялата продажна клика около нея. Айде стига! Аз може и да съм тъмносин, ама доматите не ги ям с колците.

За другите „десни“, които се канят да управляват отново с едно политическо недоразумение начело, въобще не ми се говори, защото отново ще ме налегне мъка, още преди да съм се нарадвал на оставката.

Ако тръгна да говоря за левите пък, мъката направо ще премине в сълзи… Или за т.нар. „националисти“ с откровен психопат начело. Или за платената партия на един бивш журналист с чист селяшки манталитет… Или… Въобще много са заплашилите ни, че ще ни управляват и знам, че все някой от тях ще си изпълни обещанието, от което не ми става никак добре.

За това ще се отдам на радостта си в този наистина хубав ден за тежко болната българска демокрация, когато едно правителство, опитало се да се изгаври с мислещите си граждани пое към небитието.

Юрий Александров