Какво е да си футболен фен? Днес всички говорят за трансферни рекорди  – Погба, Бейл, Луис (най-скъп защитник), Марсиал (най-скъп тиинейджър), за рекордно високи заплати, за милионни и милиардни инвестиции от Китай и Близкия изток, за рекордни приходи от посещаемост и т.н. Пари, пари, пари...

И сякаш парите са новият идеал във футбола, а не онова, заради което този спорт е толкова популярен. А именно, заради футболният фен. В българският език си имаме хубави думи – привърженик или запалянко. Което ще рече – свързан, запален.

Може би има  хора, които избират любимият  си клуб на базата на това какви финанси има, тайничко надявайки се част от тази космическа пара да влезне в джоба му  – типично по нашенски. Други  пък живеят живот, който дълбоко в себе си не харесват и  не одобряват. Чувстват се нереализирани, неразбрани, отхвърлени, унизени, потиснати – все неща, които са болезнено познати на средния българин. И затова стават фенове на силни отбори. 

Така те се бият в гърдите, че „моят“ Байерн, Реал или Барса са победили. Нищо, че си купувам от евтиния салам-имитация, но важното е, че моят отбор би любимия отбор на злобния колега от работата. Някои са толкова безсрамни в това, че сменят отбора всеки път, когато стария падне. С нов. Като изхабена самобръсначка. Като прекомерно употребена четка за зъби. Като хляб с изтекъл срок на годност. Пуф – и в кошчето за боклук.  „Какво пък?“, ще каже някой, „Та това е само една игра“.  Но кой беше казал, че "Човекът е човек, само тогава, когато играе"? Само в играта можем да видим какъв е човек наистина. 

Не познавам  много истински футболни фенове. Като се замисля, не познавам  и много истински хора. Това не е работа за всеки. Не всеки може да е истински приятел, както не всеки може да е истински фен. Но тук не искам да се спирам на тези хора – тях ги виждам всеки ден, навсякъде – в градския транспорт, в новините, гласувам за тях на избори, поздравявам се с тях на работа или във входа, честитим си новата година, Коледа, Великден, рождени дни и прочие учтиви формалности. Тук искам да се спра на онези футболни фенове, които са преживявали и преживяват радостта от победата на своя отбор...като своя собствена. На онези, които са плакали на стадиона или пред телевизорите, заедно със своите любимци на терена. На тези футболни фенове бих искал да се спра.

Най-пресният пример е Лестър. В Англия, както мнозина знаят, футболът е нещо повече от игра. Футболът е начин на живот. Както е казал великият Бил Шенкли: „Много хора вярват, че футболът е игра на живот и смърт. В действителност той е много повече от това“. Това е и футболът в Англия. През уикендите стадионите, независимо от дивизията или капризите на времето, са винаги пълни. Няколко поколения – дядо, син и внук, отиват на мач заедно и подкрепят своя отбор. И ето го този отбор, Лестър. 

Да си представим следната история, а тя не е толкова въображаема. Дядото е привърженик на Лестър през целият си живот. От малко дете, запален от своите баща и дядо, той е фен на този клуб и не пропуска домакинства, независимо от времето или класирането. Като зрял човек той продължава да посещава мачовете, защото Лестър е неговото семейство – напомня за починалите му отдавна баща и дядо. Този мъж никога не е виждал Лестър шампион, но това няма значение. За него трофеите са нещо допълнително, вторично. Той и никога не е очаквал да види Лестър шампион, където и да било. И така, този мъж, очукан от живота, създава на свой ред поколение – става баща, а след това и дядо. Възпитава своите деца в същата любов към Лестър. И след време умира. Остават единствено неговите наследници – синът и внуците му, закърмени с истории за легендарни мачове... Минават много години. Синът вече е побелял, придвижва се с бастун, а неговите деца имат свои деца. И всички са на стадиона, тогава, когато Лестър играе в чемпиъншип – и когато слънцето неумолимо пече, и когато духат мразовити ветрове. На стадиона са и когато Лестър се класира за Висшата лига. На стадиона са и тогава, когато Лестър печели Висшата лига. Побелелият син гледа към небето със сълзи на очите и мисли за баща си. Защото това е футболът всъщност.

Спомням  си, когато Манчестър Сити стана шампион през 2012-та година. Това  беше нещо специално. Онзи гол  на Агуеро, който буквално вдигна  във въздуха Етихад стейдиъм. Помня, че след последния съдийски сигнал феновете заляха терена  като море. Стихия от емоции. Гледах мача по телевизията, но усетих нещо истинско. Един човек беше коленичил насред стадиона, беше прегърнал шалче на клуба, и ридаеше с най-истинските сълзи, които съм виждал някога – на живо или пред екрана. Около него хората тичаха, крещяха, скачаха, прегръщаха се, и никой не му обръщаше внимание, а той стоеше на колене и с детска наивност зяпаше зелената трева и плачеше. От радост. Имам предвид, че това е нещо, което не може да се купи с парите на всички китайски и арабски инвеститори взети заедно. След мача интервюираха един мъж, побелял от годините, който разказваше как баща му го направил фен на Манчестър, когато бил много малък. Но понеже бил малък и не помнил титлата на“гражданите“ от края на 60-те. Баща му я помнел и много искал да доживее да види нова. Но не успял. Само една година го разделила от мечтата му. Както би казал Фъргюсън – „Футбол бе, майка му стара!“.  Аз бих казал „Живот бе, майка му стара!“.

Прочете тук целия материал

Любомир Лозанов, специално за рубриката на Gol.bg "Фен зона"

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase