Както актьора често го карат да влиза в роли и извън сцената, така и Хорхе Букай не спира да разказва истории. Само за час той съчини три приказки.

Ето едната: Живял някога един младеж, който отишъл при стар мъдрец от Изтока. Споделил му, че се чувства зле, че е беден, че всички го презират. Учителят свалил пръстен от ръката си, подал го на младия човек и му заръчал да го продаде на пазара, но с едно условие - да не взима за него по-малко от две златни жълтици. Тръгнал младежът, но това което му давали в замяна на пръстена, били седло, тиган и пет сребърни монети. Ученикът се върнал при маестрото, без да е продал нищо. Тогава учителят го пратил при златаря да му каже истинската цена на бижуто. Специалистът предложил 52 златни жълтици. „Ти си като този пръстен – казал учителят на момчето. - Защо се оставяш да те оценяват хора, които не разбират истинската ти стойност”.

Хорхе Букай посвети тази притча на България: „Нещото, което ме учудва като съм тук, е този сив облак, за който всички казват, че се носи в духа на повечето хора. Но ние, които не сме от страната, не виждаме сивота. В някои държави се случва хората да се оставят да бъдат убедени, че струват по-малко. Чистосърдечно смятам, че България и Аржентина ще възвърнат истинската си стойност, когато знаят цената си и престанат да слушат гласовете, на които им е удачно да обясняват, че струват по-малко”.

Още истории Хорхе Букай ще разказва на 7 юни от 18.30 часа, когато ще представи новата си книга „Разказвай с мен” в аула „Максима” на Университета по архитектура, строителство и геодезия. Това е само началото на неговото турне, което продължава в Пловдив, Бургас и Стара Загора.

Аржентинският писател реди история след история, защото е сигурен, че заслугата е на този, който слуша, а не на този, който разказва. „Една стара аксиома от индийската философия твърди, продължава да споделя авторът, че когато ученикът е подготвен, учителят се появява. Заслугата е при този, който научава, възприема, а не при онзи, който преподава. Когато ме питат как така моите книги имат успех в България и в други страни, аз знам, че тези книги са направени по най-добрия начин, по който съм могъл да ги напиша. Те са имали успех, защото хората, които са ги прочели, са възприели това, което пишещият се е опитал да им предаде”.

Авторът обяснява в книгите си сложни неща по обикновен начин и именно това допринася текстовете му да достигнат до много хора. „.Казвам за себе си, че не съм професионален писател, а терапевт, който пише. Също така не съм писател, който се оказва психиатър. Не естетическият поглед ме води в това, което пиша. Занимава ме повече концептуалността, отколкото естетиката”.

Книгите му нямат за задача да са терапевтични. Когато започва да пише в Аржентина преди 30 години, неговите колеги терапевти му се разсърдват. Виждат в него магьосник, който разкрива номерата на професията. 10 години по-късно именно професионалният съвет на лекарите го награждава, затова, че благодарение на неговите книги много хора са си дали сметка, че се нуждаят от психотерапевти.

Авторът вижда във всяка своя книга собствено дете. Известно време прекарва в компанията му и след това го оставя да расте. „Преди три години почина майка ми – най-тъжният епизод в живота ми – спомня си Букай. - Тогава някой ми подхвърли идеята да прочета романа „Пътят на сълзите”, който говори за загуба и траур. Тогава книгата стана най-добрият ми приятел. Хареса ми фактът, че Хорхе от онова време ми казва онези неща. Но това беше за онзи момент. През останалото време всички писатели имат две предпочитани книги: първата, защото с нея започва кариерата им и последната, защото в нея човек влага всичко, което е научил до този момент”.

И така от толкова много разказани приказки писателят призна, че има една, която припомня на себе си от 10 години. „Всеки човек има своя приказка за определен момент. Тя го придружава, докато той разреши проблема си”. После идва новата.

Историите, които Букай разказва, са на хиляди години. Някои от тях завършват така, както са завършвали преди хиляда години, а други - с финала, който той им поставя. „В крайна сметка всяка история може да има края, който човек сам е определил за нея”, отбелязва още аржентинецът.

Букай ще остане у нас общо девет дни. За човек, който е роден в Аржентина, страната ни крие мистерия. Поне в началото. „За народът ми вашата страна е непозната, но поражда интрига, която е привлекателна. В Аржентина, както и в Испания, е възможно да се случи така, че човек да не може да открие България на географската карта, но почти всеки познава българската кухня и фолклор.

Първият път, когато дойдох тук, се влюбих в това пространство, в хората, в музиката. Но както обикновено казвам, влюбването е страст и трае малко. То може да предизвика две неща – да доведе до нищо или до едно по-дълбоко чувство – любов. Тръгнах си от България влюбен и се връщам, обичайки я.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase