През 1997 година Муджо Хрустанович пристига в бежански лагер в Жежевац, Босна. Той мисли, че ще остане там едва няколко месеца, поне това му казва правителството. Но годината вече е 2020. Муджо все още живее в тясната къща в Жежевац.

75-годишният мъж дели дома си от 30 кв/м със съпругата си, сина си, съпругата му и двете им деца. Вече две десетилетия те обитават една от 50-те къщи построена от международна организация близо до град Тузла. Те били временно решение, спасение за онези, което бягали от ужаса в Босна. Ала с времето се превръщат в постоянен дом за стотици оцелели от геноцида в Сребреница – едно от най-големите зверства в Европа след Втората световна война

"Те ни изоставиха“, казва сина на Хрустанович Авдо пред The Guardian. Сега той е на 25 години, но е едва на няколко месеца, когато родителите му напускат Сребреница.

"Тези хора споделиха с международните организации болката си. И какво получиха в замяна? Разнебитен дом, забравени от всичко и от всички“, допълва той.

На 11 юли 1995 година, под командването на генерал Ратко Младич, армията влиза в предимно мюсюлманския град Сребреница. Всички мъже във военна възраст са арестувани и след това убити. Броят им е близо 8100. Сред тях са и братята на Хрустанович.

Войната в Босна оставя 100 хил. мъртъвци между 1992 и 1995 година. Близо 2 милиона души напускат домовете си. Според данните на ООН и до днес 98324 души живеят далеч от дома си. 7000 от тях са в лагери за бежанци.

"Никога не е имало ясен план за това как босненските бежанци ще се върнат в разрушените си домове след войната, казва Бранка Стабер, директор на организация, която помага на бежанците със психологическа подкрепа. - Понякога, дори и къщите им да са възстановени, те изпитват трудност да се върнат. Почти всички страдат от посттравматичен стрес. Тук говорим за постоянни травми. Все още има жени, които издирват изчезнали членове на семейството си.“

Само на 20 минути от Тузла се намира и друг лагер – Михатович. В него живеят 150 семейства, като почти половината от тях са от Сребреница. Сред тях е Мирсада Малкочевич. Тя е на 45 години, безработна е и живее с майка си, която е болна.

"Доведох майка си тук, защото тя имаше нужда от помощ. Тя живееше в друг бежански лагер, а аз се страхувах, че ще умре сама, без да се наслади на възможността да има достоен живот. Аз съм всичко, което тя има. Сърбите убиха съпруга й, трите й деца и тримата й братя“, разказазва Мирсада.

Историята на  Малкочевич е подобна на много други. През първите месеци тя живее в палаткови лагери и спортни салони, преди да бъде изпратена в нормален бежански лагер. Властите им обещават нов дом, където ще започнат отново да водят нормален живот.

"Когато пристигнахме в Михатович си мислех, че ще ни дадат истински дом. Но ето ни тук, 25 години по-късно. Семейство от пет души живее с военната пенсия на майка ми от 400 евро на месец“, казва Мирсада.

Едва 20 души в лагера имат постоянна работа. Сред тях е Мехмед Мехмедович, който заработва по 240 евро във фабрика: "Считам се за един от късметлиите в Михатович. Истината е, че младите тук нямат бъдеще. Войната не само унищожи живота на хората, но и унищожи живота на техните деца и внуци, които са родени и отгледани в лагерите, приклещени от същите травми, които родителите им преживяват“, казва той.

Авдо Хрустанович пристига в Жежевац като съвсем малък. Миналата година той завършва училище по бизнес. Днес той е безработен и прекарва по-голямата част от времето си у дома, докато децата му на пет и две годинки си играят на калните улици. Те се издържат от пенсията на дядо им Муджо.

"Всяка година журналистите отиват в Сребреница, за да отбележат годишната от геноцида, но никой не идва тук, в Жежевац, за да види как живеят онези, които са оцелели от този геноцид“, казва възрастният мъж.

"Всички планове около това, как ще живеят босненските бежанци е временно. Гражданството ни е временно и се подновява на всеки две години, както и паспортите ни. Ние живеем във вечно временна държава“, споделя той.
Ала босненците вече не са единствените бежанци тук – сирийци и афганистанци също пристигат край Тузла и спят на улиците й или на гарите. Спомените за войната са още пресни в умовете на босненците. Те много добре знаят какво е да си изгонен от дома си.

"Когато през нощта запаля огън си мисля за бежанците, които спят по улиците на Тузла. Знаете – това се случи и на нас, босненците, неотдавна“, казва майката на Мехмед, Айша.

"Но хората и правителствата забравят миналото, казва Мехмедович. - Точно както забравиха нас след войната.“

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase