На 6 и 9 август ще се навършат 75 години, откакто САЩ пусна атомните бомби над Хирошима и Нагасаки в края на Втората световна война. Трудно е да се каже колко точно са загиналите, но грубите данни сочат, че около 140 хил. души губят живота си в Хирошима и 74 хил. в Нагасаки. Това доведе до рязък край на войната в Азия, след като Япония се предаде на Съюзниците на 14 август 1945 г.  Но критиците продължават да твърдят, че и без бомбардировките Япония вече е била на ръба на капитулацията. 

Тези, които оцеляват, се наричат хибакуша. Те се изправят пред ужасяващите последствия от бомбите, включително радиационно отравяне и психологически травми. Британската фотожурналистка Карън Ли Стоу от години разказва историите на жените, които са били свидетели на един от най-тежките моменти в човешката история. Ето ярките спомени на три от тях.

Теруко Уено

Теруко е едва на 15 години, когато атомната бомба пада над Хирошима. По това време тя е следвала вече втора година в училище за медицински сестри в болницата на Червения кръст. След като бомбата пада, студентското общежитие се запалва. Уено помага в борбата с пламъците, но много от нейните приятели умират в пожара.

Тя ясно си спомня как в седмицата след взрива работила ден и нощ, за да лекува раните на хора, пострадали тежко от бомбата. Тя и другите медицински сестри имали съвсем малко вода и никаква храна. А след като завършва, Теруко продължава да работи в болницата, където помага при много операции, включително и такива за присаждане на кожа. Тя се взема от бедрото на пациента и се присажда на място, където има келоиден белег в резултат на изгаряния.

По-късно Теруко се омъжва за Тацуюки, който също оцелява след атомния взрив. Когато тя забременяла с първото си дете, се притеснявала дали бебето ще се роди здраво и дали въобще ще оцелее. Но дъщеря й Томоко била силно, напълно здраво дете.

"Не съм била в ада и не знам как изглежда, но предполагам, че наподобява това, което преживяхме. Не трябва да позволим да се случи отново", разказва Теруко пред Карън Ли Стоу.

"Хората казваха, че тук няма да растат дървета и трева в следващите 75 години. Но Хирошима оцеля и сега има прекрасна зеленина и реки. Но въпреки това хибакуша продължават да страдат от последствията от радиацията. Докато спомените за Хирошима и Нагасаки избледняват от съзнанието на хората… Ние стоим на кръстопът", казва Томоко.

В този ден в Хирошима почти всичко е унищожено - хора, птици, морски кончета, дървета. Всичко.

"Голяма част от онези, които влязаха в града, за да извършват спасителни дейности и онези, които дойдоха за да търсят близките си, са мъртви. Тези, които оцеляха, се борят със страшни болести. Опитах се да изградя близки връзки с хибакуша не само в Хирошима и Нагасаки, но и с работниците в урановите мини, както и с тези, които разработват и тестват ядрени оръжия", споделя Теруко.

Емико Окада

Пет от роднините на Емико умират по време на атаките над Хирошима, а тя е на 8 години, когато бомбата пада. По-голямата й сестра е сред жертвите.

"Тя излезе рано сутринта от вкъщи и ми каза "Ще се видим довечера!". Тя беше на 12 години и изпълнена с живот. Но тя така и не се върна. Никой не знае какво е станало с нея. Родителите ни я търсиха отчаяно, но така и не намериха тялото й, така че продължиха да си повтарят, че тя трябва да е жива някъде. По това време майка ми бе бременна, но направи спонтанен аборт. Нямахме какво да ядем. Не знаехме нищо за радиация, ядахме каквото намерим, без да се интересуваме дали е замърсено или не. Храната беше най-големият проблем. Водата беше вкусна. Така живеехме в първите дни след бомбата", разказва Емико.

"След това косата ми започна да пада, венците ми да кървят. Постоянно бях уморена и трябваше да си почивам. Никой по онова време не знаеше какво е радиацията. След 12 години ме диагностицираха с апластична анемия. Всяка година има няколко залеза, през които небето става кървавочервено. По това време не мога да спра да мисля за небето след като бомбата избухна. В продължение на дни градът гореше. Мразя залезите. И до днес те ми напомнят за пламъците в Хирошима", допълва тя.

По думите й много хибакуша умират, без да разкажат историята си или да споделят горчивината си от бомбардировките. "Те не можеха да говорят, за това аз говоря вместо тях. Много хора говорят за мир, но аз искам да се предприемат действия, искам всеки да направи каквото може", казва тя.

Рейко Хада

На 9 август в 1945 г., в 11:02 часа атомната бомба пада над Нагасаки. Рейко Хада е на девет години, когато това се случва. Рано сутринта имало предупреждение за въздушен рейд, за това Рейко си остава у дома. След като прозвучал сигнала, че небето е чисто, тя отишла в местния храм, където децата трябвало да учат, за да не се събират в училищата. След 40 минути учителите разпуснали занятията и Рейко отново се прибра у дома.

"Направих една крачка вътре вкъщи и тогава се случи. Пламтяща светлина ме заслепи. Цветовете бяха жълто, оранжево и каки. Всички те се смесиха. Дори нямах време да се зачудя какво е. За нула време всичко стана бяло. След това имаше ужасен рев и тогава припаднах. След малко се събудих. Нашият учител ни беще учил да отидем в бункерите срещу въздушни нападения, затова намерих майка ми и двете се скрихме. Нямах нито драскотина. Бях спасена от планината Конпира. Но за хората от другата страна беше ужасно. Много от тях преминаха планината и дойдоха в нашия квартал - хора с изскочили очи, разрошени коси, почти всички бяха голи, кожата им - увиснала", спомня си Рейко.

Майка й и другите жени помогнали на ранените. Те помолили момиченцето да им донесе вода, за това тя взела дълбок съд и отишла до близката река. "След като изпиха само глътка от водата, хората умираха. Беше лято. Поради личинките и ужасната миризма телата трябваше да бъдат кремирани незабавно. Те бяха струпани в басейна в колежа и кремирани с дървесина от скрап. Беше невъзможно да се разбере кои са тези хора. Те не умиряха като човешки същества", разказва тя.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase