От екстремни метеорологични условия, които унищожават домовете на хиляди, до покачването на морското равнище, унищожаващо реколтата, климатичните промени са ужасяваща ежедневна реалност за мнозина. Това са историите на няколко души, които живеят на първата линия, засегната от глобалното затопляне.

"Летата стават непоносими"
Генадий Шукин, Таймир, Русия

Роден съм през 1962 г. в семейство на пастири на елени в Таймир, на полуостров в най-далечния север на Русия. Аз съм част от общността на Долганите - ние сме коренна руска група и от нас са останали около 6000, живеещи в тундрата. Израствайки, Съветският съюз се опита да ни откаже от традиционния ни начин на живот, но оттогава изменението на климата се превърна в най-голямото предизвикателство за нашето оцеляване.

Нашата общност живее от лов, риболов и отглеждане на елени. Учените казват, че в Таймир температурата се покачва най-бързо в Русия и ние наистина го усещаме.

Заради по-топлите зими забелязахме, че елените раждат по-рано през годината. Много от тях се раждат твърде слаби и не издържат на дългите пътувания, които трябва да направят. Това означава, че има много по-малко елени за лов и това вреди на цялата екосистема.

Реките и езерата, които използваме за риболов, също започнаха да пресъхват, а останалите са твърде замърсени, заради всички големи петролни и газови централи, които са се появили през годините по нашите земи. През някои дни изобщо не ловим риба.

В продължение на поколения ние продавахме храната, която хващахме, на близките градове, за да купим основни продукти като захар и пшеница. Без животни не можем да оцелеем.

Образуват се и големи кратери, защото арктическият вечно замръзнал лед започва да се топи под краката ни. Това означава, че маршрутите, които сме използвали от десетилетия за пътуване, лов и риболов, трябва да бъдат коригирани, тъй като цели пътища са потънали. Освен това е опасно, тъй като никога не се знае къде ще се образува следващият кратер.

Нашата екосистема се променя бързо - в тундрата се появиха животни като саболи, които никога не съм виждал в живота си. А сега трябва да се справим и с гигантски комари и буболечки, които атакуват добитъка ни. Летата стават непоносими. Това е лудост.

Младежите виждат, че изменението на климата прави традиционния ни начин на живот невъзможен и са принудени да се преместят в по-големите градове, за да си намерят работа, която често е нископлатена. Културата ни изчезва.

"Свещенни места изгарят"
Ейми Фериер, САЩ

Тук, в подножието на Сиера Невада в Калифорния, нашата общност става все по-застрашена от пожари. Промените, през които нашият дом и начин на живот са претърпели, са многобройни.

Собствениците вече трудно сключват застраховка за жилището си, а цените скачат до небето.

Имаме "чанта за спешни случаи", която остава опакована през цялата година и когато вятърът е особено силен или сме в червена зона, ние предприемаме допълнителнителни мерки - оставяме ботушите, фаровете и палтата точно до вратата, в случай че трябва бързо да се евакуираме през нощта.

Рядко напускаме града през месеците август, септември и октомври – предпочитаме да сме вкъщи, за да напояваме земята, да защитаваме къщата и да помагаме на приятелите си, ако избухнат пожари, а тревогата от напускането може да надвиши удоволствието от почивката. Опитваме се никога да не позволяваме нивото на резервоарите за газ да паднат под 50% по време на пожарния сезон. Наскоро чух съсед да казва "половин резервоар е празен резервоар" и много от нас, които станахме свидетели на мъчителен трафик по време на други големи пожари в Калифорния, научихме колко е важно да тръгнеш рано и да имаш много гориво в резервоара.

В хладилника имаме домашен списък с три колони: няма време, 10 минути и 30 минути. Винаги, когато трябва да се евакуираме, бягаме и грабваме списъка. Безкрайно полезно е да се позовавате на него в стресови моменти. Всяка колона има списък на това, което трябва да се направи, за да се напусне безопасно къщата, включително изключване на резервоара с пропан, включване на цялото напояване на двора, проверка на възрастните съседи и преместване на всички коли от алеята, така че пожарните автомобили да могат да преминат.

Съпругът ми и аз се чувстваме благодарни, че всичко, което наистина загубихме досега, са неплатени дни отменена работа, както и седмици затворени в къщата ни, когато индексът за качество на въздуха достига опасни нива. Има и тежката скръб, която изпитват много от нас в засегнатите региони, когато специални и свещени места горят, приятели и непознати са разселени, животни загиват, а слънцето е една зловеща кървава точка в небето. Разтърсващо и тъжно е да гледаш как ценни неща се губят в реално време.

Резултатите обаче са истински свидетелства за нашата общност: съседи помагат на съседите си, приятели, бързащи да помогнат за евакуация на добитък, непознати отварят домовете и спалните си за гости и хора, които се появяват на прага им, останали без дом.

"Не го пожелавам на никой родител"
Ванеса Нювенхойзен, Самоа

Беше ден преди да летим за Австралия за семейна среща и Коледа през 2012 г., така че беше много вълнуващ ден поначало. Имаше циклон, който трябваше да удари Самоа. Започна да вали наистина силен дъжд и до следобеда водата започна да се издига около къщата.

Около 4.30 ч. чух мъжа ми да крещи навън и знаех, че нещо не е наред. Когато излязох навън, към къщата ни идваше огромна вълна, като вътрешно цунами.

Мъжът ми каза да взема децата. Бебето ми седеше на тоалетната. Хванах го за ръката. Водата се надигаше толкова бързо, че докато излезем от къщата, водата беше до бедрата ни. Вече се борехме.

Имаме четири деца. Съпругът ми и аз взехме по едно дете във всяка ръка, докато газехме през водата. Имаше един момент, в който се спогледахме и в тревожния си ум си помислих "Моля те, моля те, Небесни Отче, не ни позволявай да трябва да вземем решение да пуснем едно от децата си".

Всички успяхме, слава Богу. Но мисълта, че трябва да пуснем едно от нашите деца - не бих я пожелала на нито един родител.

Стигнахме до работилницата и се изкачихме по стълбите към малкия склад. Цялата ни къща беше изчезнала, колите ни бяха отнесени, големите машини в нашата работилница, които бяха приковани към земята, бяха отнесени – толкова силна беше водата.

Останахме горе в склада няколко часа, увити в стари, мръсни завеси, за да се стоплим. Спомням си, че си мислех: ако се оправим живи, как и къде ще започнем всичко отначало?

Имахме невероятен живот в Самоа, но след като загубихме всичко в това внезапно наводнение, решихме да се преместим в Австралия. Австралия беше мила с нас, но колкото и да казваме, че това е дом, Самоа винаги ще бъде дом. Липсва ми Самоа. При всеки повод мислите ми се насочват към дома и продължавам да плача.

"Островът ни потъва"
Сунил Кандар, остров Горамара, Индия

Живея в местността Хатхола в Горамара. Спомням си как на този остров, през детството ми, имах много щастлив и приятен живот. Имахме голяма къща с кални стени. Имахме и голяма собствена земеделска земя, където растяха ориз и други зеленчуци. Продавахме голяма част от нашата селскостопанска продукция на пазара. Подобно на някои други семейства на острова, ние бяхме доста богати. Земеделската земя, собственост на нашето семейство, беше най-голямата ни сила.

Нашият остров се намира в устието на река, идваща от север. Северният край на острова започна да потъва малко по малко под водата на реката, когато бях дете. Тогава, преди 20 или 25 години, морето започна да изяжда земята около южния край на острова, където живеехме. Горамара започна да се спуска под водата почти от всички страни и островът започна бързо да се свива. Земеделските земи и къщите на хората постоянно се спускат под вода.

Циклоните удрят по-често нашия остров през последните години. Крехкият остров е твърде слаб, за да държи далеч  приливните вълни. Често по време на природни бедствия приливните вълни причиняват наводняване със солена морска вода. И земеделските земи стават неизползваеми.

Някога притежавах четири акра земеделска земя. През последните 20 години три четвърти от нея са били изгубени под морето. Тази година бях принуден да купувам ориз за нас, за първи път в живота си.

Вече съм над 50. Не мога да изляза от острова, да науча ново умение и да си намеря друга работа. Синът ми знаеше, че не може да изкарва прехраната си на тук. И така той напусна острова и се превърна в мигрантски дневен работник в Южна Индия и изпраща пари, за да издържа нашето семейство.

След няколко години синът ми, дъщерите и техните семейства ще трябва да се изнесат от този остров, за да спасят живота си. Но аз и жена ми вече сме стари. Някак си ще прекараме оставащите няколко години от живота си на този остров.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase