Покрай тези балове започвам все да се сещам за моя... Но все пак всичко започна, като тръгнах на училище.

Започнах училище като пълен аутсайдер. Бях толкова обикновен и скучен, чак леко тъповат, че бях моментално приет в клуба на аутсайдерите, където си бях сам поради липса на колеги.

Дори не можех да блесна с нищо кой знае какво в училище. В първи клас отидох с тетрадка, разграфена за втори клас. Седях на последния чин сам. Носех обувките, от които най-много можеш да се срамуваш. Джобните ми често ставаха жертва на хищниците наоколо. Поне да си бях счупил ръката някой път, за да ми обърнат внимание.

Успявах да отвратя съученичките си без да се опитвам да направя каквото и да било. Просто един луузър се надушва освен по пуловерчето и смотания си външен вид, и по това, което казва.

До шести клас нещата обикновено се развиваха в същата тегава атмосфера. Кризата върлуваше, аз си бях сам, крадях долари на банкноти по 1 или 2 от наш'те и ходех да пазарувам тайно в Кореком шоколадови яйца, туиксове и колички от мачбокс.

С мацките все тоя напредък. Ни натам, ни насам, дори и без надежда.

Ровехме се по кофите с един амиго от квартала, защото събирахме цигарени кутийки, то пък всички ни взимаха за клошари. Но пък кофите в нашия квартал (Лозенец) си бяха истински извор на красиви късмети и беше ужасно интересно да имаш нещо не-соц.

Нещата, които не бяха соц, са например: американска машина за сладолед, карти KENT, часовник от Китай – свръх лукс за тогава, едно много яко топено сирене – изядохме го, да, ама беше опаковано.. и цигари, разбира се. Всякакви марки и разновидности.

Снимки и чужди списания. Каталози на Dute Free Shop. Какви кофи имаше само "Японския"... Пускат те в един контейнер и се ровиш яката... имаше всичко освен клошари. Тогава този бизнес не беше развит... днес е яка мизерия. Конкуренция, к'во да правиш.

С този начин на живот трудно се хваща мацка, нали... Нищо, че бяхме 6 клас. Кинтолипса и соц реалност. По купоните ставаше гот. Веднъж си изпуснах някаква глупост на земята и се наведох, то пък една мацка си помисли, че тръгвам да я целувам и ме целуна първа... объркала се беше.

Малко шокиран останах от факта, че въпреки че съм ултра глупак, успях да се уредя с мацка. (Е, то беше е***и уреждането, но нека мине, като за първи път).

По-късно една си ме хвана за гадже. Мен ме хвана срам и и казах, че тия неща нема да продължат дълго. Те продължиха и без това към 20 минути на балкона у тях... разбира се, става дума за някаква ужасна целувка, а не за секс.

6-и клас на финала. Море. Лагер. Мацки. Първи напивания с намерена бутилка водка и ракия с колеги аутсайдери. Поне по това време се бяхме понасъбрали доста от тоя клуб.

Един Сашко вика, че ще ми уреди Елена. Чакай малко... аз Елена и сам ще си я уредя...

Е***и ташака... хванах си гадже на 100 гр водка и то от първия път. Само я питах искаш ли, а тя - готова.

Страшен идиот съм бил, си мисля. Толкова било лесно, мамка му. Поне от трети клас насам бях харесвал доста мацки. Язък. Но поне едно е яко...

Няма вече този балъшки начин на живот. Вече можех да мисля сам, да действам сам.

Така ли? Да, бе да.

Нещата си вървяха една година по старому. Не се виждах с Елена (може би прекръстена на Елена-Мария) от “В” клас на 120-то, випуск 93 може би. Ако някой я познава, да даде контакт. Бих искал да й обясня колко тъпо се чувствам.

Кофи, зима, началото на кучешките глутници. Котките изчезнаха от раз.

Преместих се в ново училище. Пак се очертаваше да съм балъче с аутсайдерски профил. Пак щяха да си седят така нещата, ако не си бях счупил крака. Е, то даже не беше счупване, ама карай, нали имах гипс. След двуседмична почивка отидох гипсиран на даскало и станах звезда.

Тоест - станах известен, щото не познавах никой, пък всички се познаваха. Аз имах патерици и ми стърчеше палецът извън гипса. Знаете, че тоя, дето последен идва на купона, обира най-много от меда. Ако пък дойде и гипсиран, нещата са фантазия.

Учех в Дружба 2. Имаше доста ромски бандити, но не ме закачаха в началото заради патериците. От другия клас също имаше един колега с патерици – Дзифта. Впоследствие един от най-добрите ми приятели. Той беше носил патерици и вече не му трябваха, но беше установил ползите от нея, когато беше заплашен от насилствени грабежи или му трябваше място в претъпкания автобус. Само Дзифта им го връщаше на пенсионерите за т'ва, че ни вдигаха постоянно.

Иначе - не че нямаше инфекции с бандитите. Даже като ми искаха 10 кинта, а аз имах 20, ми връщаха ресто. Културен грабеж. Имаше и некултурни. Даже не ме ограбиха. Едно цигане ме плесна пред момиче. Нямаше начин, трябваше да се отсрамвам и го плеснах и аз.

Откъде да знам, че копеленцето е с още 20 души. Да те бият 20 обаче не е толкова лошо, защото никой не може да те стигне. Един само каза “Спрете” и ми намери носа с дясната си ръка и после “Пурпурни реки” в 3 серии. Е, т'ва беше лошо. Ама станах герой.

Герой, ама за малко.

Другата година на 15 септември, като млад 9-о класник, най-хубавата от класа ми каза, че съм станал пич. Хм, яко, ебати. Сигурно Гагарин се е чувствал така, излитайки нагоре, ако го е правил въобще, затова не искам това сравнение. По-скоро нещо като среща с Господ – ама да не умираш, но по-малко хубаво от това да чукаш мацка от корица на Плейбой (преди да я снимат, разбира се).

После станахме гаджета – не с Плейбой дамата, а със съученичката ми. Момичето, в което мисля че бях влюбен – Н. ми каза, че В. ме харесва и май имам шанс. В. беше най-яката и моментално чувствата ми от Н. се прехвърлиха към В. Добре, че не бях сложил картите на масата пред Н. се поздравявах за успеха.

На В. майка й беше учителка в мойто даскало и един ден един мой френд... е***и идиота, се изсра в стаята й безпричинно и я омаза цялата. Аз даже не знаех, че това е стаята на тази жена. Впоследствие децата учеха на широко отворени врати и кофа парфюм за ароматизатор, ама нъц. Много се притеснявах някой да не разбере, даже не знам защо ви го казвам. Все тая е вече. След това, което направих аз после.

Като гадже на най-яката мацка в даскалото, към теб се гледа с респект и завист. И ако не се възползваш от момента да подразниш луузърите като теб, си се прецакал яката. Успях май да подразня обаче нейните родители, които не бяха очаровани от факта, че гаджето на дъщеря им е хилав тип с мазна, дълга косица и тениска на Сепултура (оная от 91-а) , камуфлажен панталон, плюс кубинки 45 номер... но якето... то беше култ... Не беше скъсано, но имаше 50 безопасни игли и нашивки.

Не се чудех дълго защо са ме преместили в другия клас. Беше ясно, че майка й и класната ми са в играта. Другият вариант е наистина да съм бил зверски тъп и да направя 19 неизвинени.

Не помня каква връзка имахме, нито много от това, което сме правили... спомням си, че заради приятелката ми бях канен на всеки купон, за малко можех да мина от страната на другите пичове, да стана не-лузър.

Беше скучно да си не-лузър. Всички бяха идиоти. Никой не слушаше дет метъл и си беше адово. Станах едно много добре дресирано куче, изпълняващо всичко за своята кучка (сори за сравнението, В.) Движех се с малоумници. Мислех си, че са яки. Те си знаеха, че аз не съм. Исках да мисля като тях, щом В. ми казваше, че те са куул, значи трябваше да са..., но някакси не бяха.

Опитах се да обясня на В., че моите приятели са по-добри. Заведох я на купон, където масово се дишаше лепило и един приятел бе дебютирал в секса без въобще да си спомня за това. Очевидно това не даде добър пример и впоследствие - положителен резултат.

И ето това беше най-бързият път да станеш лузър отново. Да те зарежат. Всъщност, след като тя се опита да скъса с мен, разбрах, че съм бил КУФАР.

Е, тва е човек който няма собствена стойност, той е придружител и го мъкнат насам-натам, заради готиното му гадже. Сам по себе си няма цена, т.е. има оферта “продава”, но няма оферта “купува”.

Този куфар почна да върши ужасни глупости, за да си върне гаджето. Нещо, което беше безмислено. Много е забавно за твоите съучници и основна цел за излизане е да преценят доколко си надежден, за да си обратно с нея. Ако си психопат като мен, не си надежден. Психопат не означава готин луд, който прави готини и забавни куул неща – психопат тук означава жалък психар.

Та, след като заприличах на жалък психар, аз си казах FORGET ABOUT IT. Има и друг живот, дай по едно да пийнем.

И точно тогава тя се върна при мен. Всичко стана в рейс 280, докато се возехме напред-назад между 1-ва и последна спирка в компанията на Дзифта, Вики и бутилка водка. Дилемата е, докато си силен да изхвърлиш най-яката мацка и да си с френдовете, или да правиш страстен тийн секс с това прекрасно същество... НЯМА ДИЛЕМА.

Доколко е имало страстен тийн секс е спорен въпрос. Важното е, че това беше грешният път и този път беше за последно. Добре, че се появи едно момче да й стане гадже и да сложи нещата в ред и след 2-3 побоя успях да осмисля положението. За какво го отнесох, не разбрах точно, може би беше нещо като нетърпимо отблъскване. Няма никакво значение, защото пичът беше от наште. Свестен агент. Пък и важното е, че това даде необходимият ефект.

Просто свърши един от онези отрязъци от човешкия живот, които не желаем да си спомняме повече никога. Просто ако имате сили, бихте изтрили тези моменти. Можеш да си се чувствал толкова ужасно, все едно да си викал за Хитлер по времето, когато се е канел да избива евреите. Тънък психо момент. Като отлежи с времето, става все по-силен и неприятен на вкус.

Да оставим факта, че не съм си говорил с тази мацка 10 години. Не е в това въпросът. Говорехме си за баловете, ако помните.

Аз моя го изкарах като луузър. Почти не си говорих с никой. Беше тъп ден. Още оттогава се чудя на какво се кефят толкова абитурентите. Аз го чувствам като отиване на смърт. Гилотината ще резне живота ти точно там, където връщане назад няма. Училището. Безгрижието. Кофите на "Японския", ако искаш, даже и цигарените кутийки.

Всички телефонни номера на онези хора, всички контакти, всеки звук и лик от тях въобще.

Един тъп бал, с глупаво наконтени хора, хероина в джоба на Миро, гадното евтино вино, тъпата пост соц президентска резиденция, телефона на П., който фактически беше на баща му, онези двете каки от класа, дето искаха да се чукат днес, щото бяха гледали, че по американските филми се прави така.

Пиянството, гадните дискажи и гадните таксиметрови вампири. Не вампири, ами селски мишки с изкуствени вампирски зъби и напомпани апаратчета. Тъжната тежка сутрин, изкъртените чистачки и слушалка от Булфон, гепена от пред 4-то районно. Депресия.

Снимка, на която ме няма.

Клас, в който не съм бил.

Спомени, в които вече не съществувам.

Реалната съдба на всеки един реален лузър.

***

След това класът се срещаше. Аз или не разбирах, или научавах случайно. Мен и още 1-2 пича въобще не ни викаха. Ние 7 години в гимназията си мислехме, че не сме аутсайдери, а се оказахме точно там.

“Как е пич?” - викат те... пак ли само поркате. “Няма ли да израствате в живота като нас”.

Примерно така ми се струваше, че ни подвикват. Незнам кой израсна. Кой лепи плакати, кой седи на стол, кой слага печати и кой лежи пред компютъра като мен сега. Кой гледа деца. Кой е чао-чао. Кой е олимпийски шампион на гей олимпиадата. Кой си е още вкъщи, кой обикаля света, кой ще умре утре в катастрофа, на кой гаджето му го е з*****о и се чувства луузър за първи път в живота си... да, ама е вече късно за тоя урок, когато си на 30.

Имаше много сватби на мои познати. Разбирах постфактум за всички. Всички ме питаха: “Ти що не беше?”. Еми-и-и, не бях гладен, викам. Нали съм надут пич, не ходя там.

Разправям всичко това, понеже за бала си мислех. Той беше преди има – няма 10 години. Оттогава някак си не обичам баловете. Водят до депресия.

Там се разделят приятелите.

***

***

***

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase