Може би не е за учудване, че драмата "Кралицата" отнесе един Оскар на наградите тази година. Поради няколко причини.

Главната е, че Хелън Мирън прави страхотна роля, за която напълно си заслужава отличието. Освен това, въпреки  че се състезаваше с касови хитове като "Вавилон", "Dreamgirls", "От другата страна" и "Писма от Иво Джима", филмът просто блестеше с вълнуващ сценарий, перфектно актьорско изпълнение на целия състав, английска изчистеност откъм излишен драматизъм и максимално органично пресъздаване на събитията.

Историята в лентата се върти около реакцията на кралското семейство и в частност - на кралица Елизабет II - на смъртта на Даяна. Филмът е опит за реалистичен поглед на събитията отвътре - в двореца и съзнанието на Кралицата, която трябва да вземе съдбоносно за себе си и дори - за монархическата институция - решение. Целият филм е допълнен с множество документални кадри, които още повече засилват внушението за реални събития и за тяхната историческа важност и достоверност.

"Кралицата" започва със симпатично-неловкото встъпване в длъжност на премиера Тони Блеър (страхотна роля на Майкъл Шийн, който без да имитира поведението на прототипа, го е пресъздал по интересен и верен начин). Съвсем малко след това обаче се случва неочакваното - Даяна и любовникът й загиват в катастрофата в Париж.

Всички информационни агенции слагат новината на чело, всички телевизии непрекъснато излъчват различни материали, всички британци са дълбоко потресени. Лошото обаче е, че Кралицата не отчита нещастния случай като касаещ кралското семейство (тогава Даяна вече не е част от него) и го определя пред себе си и съветниците си като частен проблем. Той обаче отдавна е надскочил рамките на частното съществуване и цялата нация очаква от своята кралица адекватно поведение, което да покаже скръбта и съпричастността й със скръбта на всички, които са обичали Даяна.

От тази отправна точка филмът започва по блестящ начин да изследва психологическите и политическите процеси в английския двор до появяването на Елизабет II сред хората, тъгуващи за бившата принцеса (или, както Тони Блеър я нарича в съдбовното си първо обръщение след смъртта й - "принцесата на хората") и поставя цветя в нейна памет. След това в реалността следва огромоното й погребение и шествие.

Не това обаче интересува режисьора Стивън Фриърс. Той се съсредоточава върху историята през погледа на самото кралско семейство. И всичко, което се случва извън него е показано от тяхната гледна точка.

Бурните процеси извън двореца са с минимална показност и максимално прикрита емоционалност вътре в него. Но за съжаление - и без особена рационалност. Защото големият проблем е, че семейството, което от край време е ненавиждало принцесата, просто не може да приеме престъпването на кралските традициите в името на нейната смърт.

Скандализирани от живота на Даяна, те не могат да разберат хилядите букети, колосалния медиен интерес, тъгата на цялата нация за бившата принцеса. Целият натиск - от самия Чарлз, от медиите, от съветниците и най-вече от Тони Блеър - просто им се струва нелогичен, еретичен и недопустим.

Самата Елизабет си позволява да се съмнява в себе си - след толкова години на престола. Принц Филип (в ролята - Джеймс Кромуъл) и майка й (Силвия Симс) обаче съвсем не подкрепят каквито и да било отстъпки от първоначалната й позиция и до края на филма не успяват напълно да вникнат в огромната нужда на нацията за кралска съпричастност към трагедията на скандалната, но обожавана от хората Даяна.

И когато положението става наистина критично, Кралицата преодолява своя традиционализъм, студена сдържаност и железен самоконтрол, които отстъпват пред човешката емоционалност и съпричастност. Разбира се, всичко се подрежда, както е трябвало да бъде.

В конфликта на идентичности, победител е обикновеният човек и се оказва, че понякога именно той трябва да проговори в добрия управник, за да се вземе правилното решение.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase