Вече не е изненада появата на нов български филм на големия екран. Но този е различен.

“Дзифт” е съвременна интерпретация на близкото минало, но за разлика от много други не звучи архаично.

Филмът е кинодебют за режисьора Явор Гърдев, за продуцентите, за монтажиста и за голяма част от актьорите, но няма начин да остане отвъд най-важните творби на времето си, тъй като подобно кино не е снимано у нас.

Оказва се, че новодошлите в седмото изкуство притежават смелостта да експериментират със замах със старите форми и да ги правят да изглеждат смели, хулигански и свежи.

Въпреки неяснотата в заглавието сюжетът в никакъв случай няма да обърка зрителя.

Авторите са прекалено сигурни: ще гледате трилър. Действието се развива в соцреализма, а е погледнато чрез средствата на филм-ноар.

Премислен е всеки детайл – визуален, актьорски, драматургичен и музикален. Главната роля е поверена на Захари Бахаров, чийто образ Молеца излиза от затвора, лежал за престъпление, което не е извършил.

Абсолютно в унисон с жанра героят е обременен с отминала любов, омраза и неразкрито престъпление. Мътният, но неизбежен триъгълник е допълнен от персонажите на Владимир Пенев – Плужека, и на модела Таня Илиева в ролята на фаталната жена Ада (Богомолката).

Още първите минути от филма обясняват: “дзифт” е смола, която се използва за пътните настилки, а жаргонно се употребява за фекалии.

Клипова забързаност и модерна картина сплитат филмови препратки, дръзки ситуации и бесни ракурси.

Сигурна смърт, затворнически бой, грозни псувни, закъсняло бягство, брутални татуировки и изкуствени очи се надпреварват от екрана. В контрастно черно-бяло, героите са твърде близо до тъмния дзифт и доста далеч от извисения Партиен дом.

Въпреки грозния свят, от който бягат, но не могат да избягат персонажите, кадрите са построени изключително ефирно и красиво. Зад камерата стои Емил Христов.

Сюжетът се развива бързо, думите се изплюват още по-мигновено. Между наситените с метафори и знаци кадри ще отминат множество лица, свикнали, появявайки се на екрана, да присъстват там по-дълго.

Всеки от тях носи своя извънсюжетен смисъл, събран в секунда или минута. Но няма време – историята трябва да свърши “на сутринта”.