Повече от месец сме в извънредно положение, а един от най-усещащите това време са артистите, които не могат да са на сцена пред своята публика. Ще си поговорим с някои от тях за случващото се. Днес срещата ни е с режисьора Атанас Христосков.

Творческите му търсения са насочени към младото поколение. В игралния му дебют  "Номер 1" той проследи проблемите на учениците от крайните квартали, а с втория "18" затвори драмите на абитуриентите в една кола, чиято скорост символизира живота с неговите забързани и забавени темпове.

Днешната ситуация възприема спокойно, защото интровертната част от него се чувства добре. Но също така е наясно, че в такъв сложен момент страда не само здравето и икономиката. Усеща се и духовната криза, защото според него тези три неща са взаимно свързани.

Всеки сигурно си е мислил, че може да "влезе" в някакъв филм. Какъв бе твоят?

"Оттъмнение.Младмъж стои в сумрака на малка стаичка, пръстите му удрят трескаво поочукана клавиатура, чието копче заинтервал има своесобствено мнение."

Да започнем оттам. Усещането ми е, че в момента съм в доброволна карантина. Има една интровертна част от мен, която тържествува. Сякаш никога не съм имал толкова време за това да се отдам на творчество и същевременно да обърна внимание на най-близките ми хора. Всеки хубав филм започва точно с това - идиличният свят на главния герой. Свят, който ще бъде поставен на изпитание и ще претърпи сериозна трансформация в отговорите на следващите въпроси. 

Как живееш днес? Какво бе вчера? Какво мислиш, че ще е утре?

Наскоро четох някакъв текст, които съм писал преди 15-20 години. И си казах: "По дяволите, звучи сурово, донякъде наивно и егоистично, но пък има толкова много огън и чувство във всеки ред!" Днес имам доста повече мъдрост, а  себичното е отстъпило назад, за да остави въздух на света наоколо – както в общуването, така и в творчеството.  И си мисля - колко хубаво ще е, когато огънят на вчера и мъдростта на днес се срещнат утре и се харесат взаимно! Не искам да залъгвам себе си – първите ми опити като режисьор са като танц. Две стъпки напред, една назад... или пък обратното. Вярвам обаче, че истински хубавото предстои.

В днешно време всеки говори за здравето, за икономическата криза, но без духовното, какво се случва?    

Разделянето на трите е трудно. Ако човек е измъчен от здравословен проблем или тягостни сметки дали да плати тока или обучението на детето си, в съзнанието му остава малко пространство за по-висши стремления. Обичайно носителите на духовното - не само в изкуството, а и във всяка една област на човешкото знание и умение - са материално задоволени хора в добро здраве. Духовни водачи, учители, творци, физици, строителни инженери, иноватори, предприемачи, спортисти. Такава е прозата на живота... Прекрасното обаче, че в него има място и за поезия! Наскоро ми попадна книгата на Иво Иванов "Кривата на щастието". Сборник от брилятно разказани реални човешки истории. И същинска библия за силата на духа в най-чистата му форма. Духът, който се издига над най-тежката болест и най-безнадеждната мизерия, за да стигне до невъобразими висоти. Божественото зрънце е във всеки един от нас. И то е по-силно от гравитацията на обективните ограничения. Трябва да го поливаме с вяра и любов, за да поникне и да даде своя уникален плод у всеки един от нас. А когато този плод узрее ще направи всички нас и по-здрави, и по-богати, и по-одухотворени. Така че отговорът е простичък – духът е в основата на всичко. 

Имаш дете, как му представяш това, което става навън?

Имам син на 10 години. Единственото, на което искам да го науча е на честност и разсъдливост. Точно за да не се налага да му представям аз, по своя субективно изкривен начин, онова, което става навън. Просто искам да му дам кутията с инструменти, с които сам ще може да излезе един ден от яйцето на детството. Да възприеме и разбере света по свой собствен начин, а може би и да го оформи и промени. Надявам се, към по-добро.  Ако това стане ще чувствам, че съм се справил добре като родител.

Как се излиза от това, в което сме сега?

Като човешки същества и като общество днес имаме всички основания да бъдем гневни и да се бунтуваме срещу случващото се. Няма причина да бъдем инертни и пасивни. Много ясно виждам как се използва естествения ни човешки страх от смъртта за това да се премоделират обществото и взаимоотношенията ни в него по начин, който е удобен за управление. А коронавирусът и карантината служат само за алиби за прокарването на нездрави лични интереси и изграждането на мавзолеи на нечие болно его.  Хубавото е, че освен като режисьор, имам образование и като икономист. А това ми дава трезва перспектива и върху практичната страна на събитията. От началото на карантината започна брутално и безочливо монополизиране на цели отрасли, маскирано като "мерки за безопасност".  Пазарите бяха затворени, за да се пласира тяхната стока на новите „български щандове“ в големите вериги. Утре ще минат под ножа кварталните бакалийки, вдругиден всяко магазинче, което предлага стоки като тези в моловете, но по-евтино... И като добавим едни нови няколко милиарда дълг, които ще бъдат усвоени с условие за именно такова „преструктуриране“... България има всички учебникарски симптоми на една бананова република, а цената на мълчанието ни днес ще е онази тежест, която оставяме за децата си утре. Кристално ясно си спомням причините и вълненията, които ни накараха да излезем на улицата преди почти десет години. Нека честно да се вгледаме в днешния ден и да си отговорим – какво успяхме да променим?  Властта е по-нагла и корумпирана от всякога. Институциите, които трябва да са коректив, са по-беззъби от сто годишен боливиец. а медиите - по-мазно угоднически от сервитьор в битов ресторант на Албена... И ако това не е достатъчно, то случва се понякога неудобните да стават жертви и на „нелепи инциденти“... Как се излиза от това, в което сме сега ли? Само по един начин.  Представям си внушителната гледка на сто хиляди човека с маски и запалена свещичка в ръка, отстоящи на здравословното разстояние от 5 метра един от друг!

Твоят филм за днешното време?

Не искам да правя филм за днешното време. Това е филм, който трябва да направим заедно. Филмът, който искам да направя е над времето. Преди около месец имах магична среща с българин на другия край на света. В момент, в който бях загубил вярата в себе си като творец той ми сподели история, която ми даде нов заряд и вдъхновение. Една простичка и общочовешка история, която ми показа, че пламъчето у мен не е угаснало, то винаги е било на върха на свещичката. И вятърът няма да го угаси, а само ще го разпали още по-силно.   
"Младмъж стои в сумрака на малка стаичка, пръстите му удрят трескаво поочукана клавиатура, чието копче заинтервал има своесобствено мнение. Затъмнение."

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase