Снимка: Ани Петрова

123456789101112

Рей Дорсет от "Мънго Джери" няма аналог сред прочутите си колеги музиканти. И това може да го потвърди всеки, имал щастието да бъде на някой от концертите му или просто да общува с него. На първо място, шоумен, човек-оркестър, непредсказуем, провокативен, понякога скандален в изказванията си, той е от онази порода динозаври, които не спират да пишат историята на музиката, вярват в силата на музиката и не на последно място – знаят и защитават своето място в нея.

На своите 71 години неуморимият Рей Дорсет продължава да прави тричасови концерти, но по-ценното е, че това са поискани от публиката преживявания, която буквално на втората секунда от появяването на Рей и компания вече е скочила на крака и така остава до края.

По традиция, подобен ефект има и при всяко от гостуванията на "Мънго Джери" на джаз феста в Банско, който се състоя от 5 до 12 август. Тази година обаче Рей изненада всички, водейки със себе си съвсем нови попълнения в екипа. На сцената, редом до ветераните Джонатан Плейл (бас китара), Тобиас Хюншам (клавишни, бек вокал) и Робърт Уайт (барабани), застана и един 24-годишен челист. Той се казва Франк Бернхард и е роден в Германия, от 5-годишен пее и свири на чело – първо класическо, след това електрическо.

"И е най-добрият приятел на сина ми Филип. Опитваме се да държим организацията на цялата банда в семейството", обяснява Рей с усмивка. Филип, заедно с Мигел (друг от шестте деца на Рей Дорсет) са основна част в бекстейджа на "Мънго Джери". Франк Бернхард и Филип Дорсет дадоха единственото си интервю у нас за Dnes.bg, отговаряйки на въпросите на Даниел Димитров.

Франки, ти си най-младият член на групата. Как попадна в нея?

Франки: Като бяхме по-малки, Рей знаейки че свиря на чело, ми каза: "Абе, знаеш ли, че трябва да се съберем и да изсвирим нещо заедно". И след време, в Дрезден, някъде около 2012 г., бях поканен за един джем сешън.

Филип: Ние просто го извикахме. Той дойде и това беше първото ни свирене заедно, а през март тази година бе второто ни събиране като музиканти. Франки се срещна с баща ми и започна да свири с нас, но вече с ангажимент за цяло турне и като пълноправен член на "Мънго Джери".

Филип, а ти как попадна в екипа на баща си? Притесняваш ли се от това, че работиш за него? По време на работа той по-различен ли е от начина, по който си свикнал да го виждаш?

Филип: Нямам никакви притеснения. Много съм щастлив и благодарен, че съм в тази група. Моята работа се състои в това да документирам концертите, занимавам се със социалните контакти и медии. Това го правим заедно с брат ми Мигел.

Какво най-много харесваш в баща си като музикант?

Филип: Помня един момент, който най-добре описва баща ми и ще даде точен отговор на въпроса. По време на едно турне, пред сцената забелязах жена на средна възраст (35-40 г.). По средата на едно от парчетата тя толкова силно се развълнува, че се разплака. И цялата зала беше попила тази енергия, което е единственият начин да се предадат подобни вибрации от сцената към публиката. И това е нещото, което се е случило единствено с баща ми и с никой друг музикант не се е повторило. Аз съм професионален оператор и не работя само за баща си, но обичам да бъда част от неговите изпълнения, защото това винаги ме кара да настръхвам. Това, което не харесвам при баща ми е, че турнетата свършват много бързо. Бих пътувал с него цяла година.

Франки, какво хареса ти в Рей и какво той хареса в теб? Защо се взехте един друг? Филип, ти ако искаш не слушай този отговор.

Франки: Има много неща, които аз много харесвам и обичам в Рей. Това, което той ми казва професионално, са мои уроци по музика. Много ценя в него различният начин на свирене всеки път, защото при нас никога нищо не се повтаря. Всяко излизане на сцената е различно, всичко е импровизация, всяко решение се взима на момента  - в зависимост от публиката, от нашето настроение, от момента, от мястото.

Ти говориш за уроците, а аз те питам за него като човек?

Франки: Това, което харесвам у него, е вещината, която има, когато излезе на сцената, и вещината, с която настройва изпълнението и ръководи настроението по начин, по който той си е намислил, че трябва да бъде. Той е артист-перфекционист, който владее положението и груува. А това, което той хареса у мен, е че мога да свиря на чело. Това е особен инструмент, който дава специфичен нюанс на изпълнението на цялата банда, на цялостното звучене. Защото не е нормално да има чело в блус рок формация.

Като човек, който е редом до Рей Дорсет на сцената, и като хубаво момче, няма ли ревност от страна на голямата звезда, че може да му отнемеш фенките?

Франки: Абсолютно не. (Смее се). Рей не си слага тапа на устата. Той винаги казва, ако нещо не му харесва. И, разбира се, няма ревност от негова страна. И не е въпрос на слава или на име, или на изпълнение. Той е на сцената от толкова дълго време, толкова е отдаден на нея и толкова добре го познава публиката. Затова въпросът с фенките въобще не стои на преден план. На преден план стои това, че на сцената той е музикантът, който е, и аз съм музикантът, който съм.

Имаш ли си приятелка?

Франки: Да. Тя е германка, наполовина рускиня. Сега си е вкъщи и ми липсва. Невинаги е лесно аз да пътувам, пък тя да си е у дома. Но тя разбира какво правя и защо го правя.

Накрая да ви питам, кой се уморява по-бързо не сцената – вие, младите, или Рей?

Франки: На един концерт, вече не помня колко дълго сме свирили, но по едно време аз вече не можех да свиря повече и само поглеждах Рей да видя кога ще даде знак да свършваме. Той обаче не спираше да пее и да свири, сякаш сега започва, и само ни подвикваше „Хайде, момчета, да посвирим още малко!“.

Автор: Даниел Димитров

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase