Първата Олимпиада, която помня, е Москва 1980. Тогава цветните телевизори все още бяха рядкост в домовете, но се бяха настанили трайно във фоайетата на почивни станции и хотели. Те често пъти бяха заключени в шкаф с остъклена вратичка, като звукът излизаше от шкафа през нарочно пробити отстрани дупчици.

През лятото на 1980-а ние нямахме цветен телевизор, но за щастие бяхме на почивната станция на културните дейци край Боровец. Майка ми свиреше в старозагорската опера и скромната квота на първия провинциален български оперен театър ни позволи да гледаме мечето Миша, Янко Русев и всичко останало “на цветно”.

В почивната станция бяхме заобиколени от известни актьори, а в барчето винаги имаше кока-кола и бисквити “Златна есен”, които в определени моменти от развитието (или по-точно упадъка) на плановата икономика бяха по-дефицитни и от американската напитка.

Сред артистичния столичен хайлайф ние се отдадохме на хазарт. Баща ми играеше на табла с Георги Робев и Христо Друмев, ама таблата, която бъдещият директор на НДК носеше, не беше обикновена. Тя бе като дипломатическо куфарче със зелено сукно отвътре, три зара и чашки за хвърлянето им, за да няма измами с щипене.

Третият зар стои отстрани и показва курса на играта. Спечелените 5-6 лева в края на вечерта отиваха за дружеска почерпка в барчето.

В същото време пък аз играех на монополи или рулетка (рулетките ги продаваха в “Млад техник”, но монополито бе непознато за мен) със сина на Светозар Донев и дъщерите на Христо Друмев, а един актьор от “На всеки километър” с удоволствие влизаше в ролята на крупие и изговаряше класическите реплики на френски.

Изобщо, пълен разпад на социалистическите ценности в началото на последното за комунизма десетилетие. Беше хубаво!

Беше хубаво и защото Олимпийските игри тогава все още бяха вълнуващо събитие. Преките предавания от чужбина бяха голяма рядкост. Нямаше Eurosport и други спортни канали, та единственият шанс да гледаш по-екзотични спортове беше по време на игрите.

По време на Студената война в спортната надпревара имаше тръпка и на друго ниво. Ще победят ли българските волейболисти съветския отбор или ще клекнат пред братушките по задължение? САЩ и още няколко държави дори бойкотираха игрите в Москва заради нахлуването на руснаците в Афганистан.

След 4 години социалистическият лагер (без Румъния) отговори с реципрочен жест и не отлетя за Лос Анджелис. Двете политически половини на света се държаха като скарани съпрузи и в това имаше доста еротика, каквато мустакатите гюлехвъргачки на ГДР не можеха да предложат.

Предполагам, че и през 1980 г. спортът е бил доста комерсиализиран, макар и в мащаби, които сега изглеждат смешно малки. Но тогава, а и през 1988-а в Сеул, Олимпиадата бе просто шанс да погледаш малко повече спорт по телевизията.

Сега това изобщо не е така и Олимпийските игри са като свръхдоза за преситения със събития запалянко. Свръхдоза, от която чувствителността намалява и удоволствието не е същото.

Сега и в най-обикновена делнична вечер човек може да гледа директно от Шотландия, примерно снукър. В събота да прекара целия следобед с футбол на живо, а в неделя да следи Формула 1 от другия край на планетата. Кому е нужно всичко това да се умножи по 100 и да се концентрира в две седмици, при това през лятото?

Претовареният график на Олимпиадата прави невъзможно за зрителя да проследи всичко и избутва много спортове в трета глуха като час на излъчване. Количественото натрупване води наистина до качествена промяна, но за жалост с отрицателен знак.

Олимпийските игри отдавна са най-вече логистично мероприятие и за проблемите с транспорта се говори понякога повече, отколкото за самия спорт (броят на журналистите и спортистите ще е около 50 000, а конните състезания ще се провеждат чак в Хонконг).

Профилираните телевизии и интернет раздробиха света на микрообщества по интереси, а опитите на Олимпийските игри да съберат всички пред екрана са измъчени. Постигат го единствено с най-атрактивните лекоатлетически дисциплини като бяганията на 100 метра и щафетите.

Защото, който обича тенис, гледа Уимбълдън и Ролан Гарос. Който обича футбол, следи Европейско, Световно и Шампионска лига. В олимпийската програма тези спортове са в ъгъла (срещите по футбол дори започнаха преди откриването) и големите футболни клубове не допуснаха повечето си звезди да пътуват за покритата със смог 17-милионна столица.

Те са инвестирали много в играчите си и не могат да се разсейват с пропагандни мероприятия. Колко човека помнят кой е победителят по футбол на последните 4 олимпиади? Много по-малко, отколкото феновете, които могат да ви говорят с часове за последните световни и европейски първенства.

Но всичко казано дотук е нищо в сравнение с избора на домакин за игрите. Толкова ли свършиха демократичните държави в света, та МОК се натресе на страна, където ограничават свободния достъп до интернет и затворите са пълни с дисиденти?

Цинично е лицемерието, с което шефовете на МОК и много държавни глави ще се държат в Пекин все едно не знаят какво става в страната на социалното инженерство. Никой не иска да се повтарят терористичните актове от Мюнхен 1972 и Атланта 1996, но още преди началото на игрите16 граничари загинаха в район, където мюсюлманите се борят за независимост.

Че не се мисли толкова за спорта, показва и самата церемония по откриването. Тя е с продължителност 3,5 часа, но заедно с подготовката принуждава спортистите да стоят прави поне 5 часа. Всички спортисти, които имат стартове на следващия ден, пропускат това грандоманско събитие, напомнящо манифестация, нацистки парад и празнуване на Нова година.

Волейболистът ни Пламен Константинов например отказа да бъде знаменосец на откриването, за да пази силите си.

На всичко отгоре отстраняването на Батето не направи БОК по-свежа и по-работеща организация. Стефка Костадинова говори като чиновник от 80-те, а церемонията по изпращането на езерото Ариана бе катастрофа. В унилия неделен ден там присъстваха малко хора, а един от изпълнителите на сцената бе подпийнал.

Волейболистите получиха екипите си чак на летището, защото с пратката от Puma няколко дни по-рано ги изненадаха със зелени анцузи размер XXXL, на които е поставено знамето на Ямайка. Кой е виновен не знам, но бъркотията при такива масовки винаги е налице.

Пожелавам успех на всички наши спортисти в Пекин, защото знам, че за тях Олимпиадата е връх в кариерата, но уви, за зрителите не е кой знае какво. Особено при часовата разлика с държава в друг континент. Поне е сигурно, че нашите шампиони няма да получат за награда дефектни волги, както през 1980-а.

И дано имената им останат трайно в историята, защото се оказва, че архивите на игрите през 1932 и 1984 са продадени!

В неизвестност са архивите на игрите от 1948 и 1956 г., което не е чак толкова отдавна, а и не е имало световни войни, които да ги унищожат. Но за МОК това са подробности. Важна е печалбата.

Между другото, почивната станция на културните дейци в местността Широка поляна сега е четиризвезден хотел. Мога да отида там като завръщане в детството, но няма да е същото.

Вече във всяка стая има телевизор и хората се изолират. А и кока-кола има навсякъде. Няма го и медният гонг, с който ни известяваха, че обядът или вечерята са сервирани в столовата.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase