Глобалистите тълкуват резултата от изборите в Холандия като своя победа: дотук беше, щурмът на "популистите-изолационисти" е спрян, тенденцията - стопирана и други неприятни изненади не се очакват. Така ли е всъщност и как се развиват днес процесите, прекрояващи политическата карта на Европа?

И премиерът на Холандия Марк Рюте, и лидерите на Европа толкова се радваха на резултата от изборите за холандски парламент, сякаш Тръмп беше изгубил президентските избори в САЩ. Холандия спря ефекта на доминото, отблъсна популистката вълна, "но пасаран" за екстремистите, Европа ще бъде единна, позор за ксенофобите.

Нас тук, в Русия, европейските събития ни вълнуват главно доколкото засягат конфликта ни с наднационалните сили, с глобалисткия елит, с атлантическия проект. По-точно техния конфликт с нас - защото не сме го започнали ние. Щом те празнуват, може би стават по-силни и това ще засили конфронтацията с нас? Естествено няма толкова проста и пряка зависимост; за глобалисткия елит обаче Русия и по-специално Путин безспорно са главният противник - колкото повече са вътрешните им проблеми, толкова по-лесно ще е за нас, пише Пьотър Акопов, "Взгляд".

Този здрав прагматизъм не означава, че в отношенията с Европа Русия се ръководи от принципа "колкото по-зле за тях, по-добре за нас". В самите западни страни протичат днес най-сложни вътрешни процеси, предизвикани и от самата политика на евроинтеграция.

Русия играе с европейските страни сложна, стратегическа игра на много нива, в която всеки си прави сметката за години напред. Точно затова е от значение да схванем кои тенденции набират сила, кои отслабват, кое ще се промени до пет години, а кое ще си остане неизменно и след 20.

Не става дума само "да се работи с кадрите" или политическите сили, а да се анализират текущите процеси. Преди три години, след присъединяването на Крим, се разбра, че конфликтът на Путин с днешния атлантически елит ще приключи, а по-точно ще се притъпи, чак щом се смени съставът. Тогава Путин съжали, че европейските политици не са самостоятелни, че не могат да бранят интересите на страните си - но изрази надежда, че няма вечно да е така.

И наистина, щом се напрегна, за да блокира Русия, атлантическият монолит доста бързо се пропука. Както вътрешните противоречия на глобализацията, така и съпротивата срещу нея в света вече бяха повдигнали въпроса Западът да отстъпи; проблемът бе само кога, накъде ще избият нещата.

Стана така, че балонът се спука през 2016 г. - първо Brexit-ът, после и победата на Тръмп разкриха цялата дълбочина на пропастта между елитите и населението на същия този Запад. И нямаше как вече да се насажда глобализация с вид, сякаш нищо не става и недоволстват само маргиналите и екстремистите.

САЩ и Европа бяха натрупали толкова вътрешни проблеми, че в интерес на самите наднационални елити бе да направят пауза в опит да дадат заден ход, да прегрупират силите си, да склонят на отстъпки, да поднесат жертви. Изобщо да положат усилия, за да запазят пълен контрол над Запада - инак растящото недоволство и проблемите просто ще пометат управляващите елити, довеждайки на власт контра- или дори антиелити.

И тъкмо с това ще се залови западният елит. По-точно няма да има друг изход, щом антиелитната вълна залее всички страни от Запада. А това се случва днес пред очите ни. Сегашният политически пейзаж много ще се промени. В крайна сметка елитите в сянка и кукловодите, старите пари и родовата аристокрация, то се знае, няма да изпуснат юздите - но им предстоят няколко твърде нервни години, докато се преразпределя и влиянието в "затворените клубове".

Днес залогът е самата съдба на Европа, включително на трите най-големи страни - Великобритания, Германия и Франция. Ще остане ли единна Европа? Ще остане ли единна Великобритания? Ще започне ли Германия да се отдалечава от САЩ? Ще си върне ли Франция абсолютния суверенитет?

Това са въпроси за идните години и десетилетия, но някои неща се решават още сега, тази година. По-специално на изборите в Германия и Франция. След месец французите ще си изберат президент, а през септември германците ще гласуват за парламент. Точно това прикова вниманието към холандския вот - вижте, холандците ще дадат пример на французите и германците.

И щом евроскептиците - противниците на ЕС, не излязоха на челно място в Холандия, както им обещаваха някои анкети отпреди месец, значи край, значи в Париж и Берлин нещата сега ще приключат "добре". Добре за управляващите проатлантически елити - но отде накъде им хрумва тая мисъл?

Без да се впускаме в специфичните черти на холандската партийна и изборна система, ще отбележим, че партията на Вилдерс получи с една трета повече гласове, отколкото преди пет години, а двете управляващи партии - двойно по-малко места. Сиреч това е провал за онези, които държаха властта, и недостатъчен успех за онези, които се представяха за единствена извънсистемна сила и бяха маргинализирани как ли не от всички останали партии (нали Вилдерс бил "фашист").

За да получи партията на Вилдерс само 13 процента, а не двойно повече, се наложи противниците й да изземат и нейния дневен ред (както стори не само победителката, партията на премиера Рюте, но и християндемократите, заели трета позиция), и бясно да надуят активността (под същите лозунги - "да спрем страшната заплаха"), стигнала рекордно ниво за Холандия.

Най-важното обаче е друго - изборният резултат в Холандия съвсем не опровергава явната тенденция евроскептиците да стават все по-популярни. Нещо повече, потвърждава я.

Думата евроскептици е условно название. Всъщност сили, опозиционни и към ЕС, и най-вече към управляващите елити, се разрастват през последните години в повечето европейски страни. Доколкото става дума за антиелитни партии, наричат ги популистки - но кухият термин "популист" просто маскира факта, че управляващите елити не разбират развиващите се процеси.

Западният избирател е уморен от дясно-левите професионални демагози, от формираната след Втората световна война класа на партийните политици - и му се ще да я промени, и то не само актьорите, но и целия репертоар.

Оттук идат и новите партии, образувани "отдолу", и растящата популярност на старите, но антисистемни и "екстремистки" партии според терминологията на управляващите елити - "Подемос", "Пет звезди", "Национален фронт", Партия на свободата, "Алтернатива за Германия". Този процес набира сила и споменатите партии постепенно ще вземат властта в страните си.

Когато на конференцията между партийни лидери на "евроскептиците" (Льо Пен, Вилдерс, Фрауке Петри, Салвини), състояла се на 21 януари (ден след като встъпи в длъжност Тръмп), някой от присъствалите каза, че там са се събрали бъдещи президенти и премиери на държави от Европа, той бе напълно прав.

Не отведнъж, не тази година, дори не и след пет - но във всички ключови европейски страни ще дойдат на власт онези, които говорят за нещата, вземани присърце от хората, за които се страхуват да говорят "системните", проевропейските политици. Само след два месеца Марин льо Пен може да се настани в Елисейския дворец - и това ще взриви Стария свят.

Но даже ако изгуби изборите срещу изкуствен кандидат - на втория тур за нея ще гласуват почти половината френски избиратели, - тя ще остане най-популярният политик на Франция. И през 2022 г. ще я видим стопанка на президентския дворец.

Същите тенденции набират сила и в други европейски страни - и ще приключат навсякъде по един и същ начин. Няма пречка да се измислят изкуствени политици като Макрон във Франция, но няма и как да бъде спрян процес, стигнал толкова далеч.

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase