Руа Абу Рашид пристига в Германия след седмици път, включително почти смъртоносен инцидент с лодка в Средиземно море.

23-годишната жена е имала палто, но само защото млад мъж в Италия свалил дрехата от гърба си и я дал на майката на младата жена.

"Аз, мама и брат ми се редувахме кой да го носи. В продължение на седмици то беше единственото палто, което имахме", разказва Руа пред "Guardian".

Когато пристигнала в Германия не знаела немски. Дори не знаела къде е Германия на картата. Тя пристига през 2013 г., а до края на 2015 г., когато Ангела Меркел обяви, че страната е отворена за сирийските бежанци, осем члена на семейство Абу Рашид са били в страната, проверявайки дали обещанието на Меркел ще е истина.

Руа може да стане образец за интеграция. Четири години след пристигането си говори немски език перфектно и скоро ще учи в университет. Не отрича, че родната й Сирия й липсва, но е инвестирала прекалено много в живота си в Германия, за да се завърне.

"Понякога трябва да си поема дълбоко дъх, когато си мисля за всичко случило се в последните няколко години", казва Руя в новият си град - Люнебург, Северна Германия.

"Когато напуснах Сирия бях на 18 г. и дете. Сега се чувствам сякаш съм на 35 години", казва тя. Вече кара колело и се разхожда из Люнебург и се оправя в бюрократичния ад на Германия сякаш това е правила цял живот.

Не всичко е минало толкова гладко обаче. Когато Руа пристига през 2013 г. културата на отворени врати не е била толкова застъпена, колкото става две години по-късно. Посрещнали ги две жени, които трябвало да им помогнат да намерят дрехи сред дарения в местна църква. Двете жени обаче просто вдигнали рамене и настояли, че нямат нещо, което да стане на семейство Абу Рашид.

Руа носела сандали в продължение на седмици, въпреки минусовите температури. Мразела каймата и яйцата, с които се хранела, отслабнала от мъка.

"Мислех си, че Германия е ефикасна страна. Наречете ме наивна, ако искате, но си мислех, че е перфектното място. Мъничките къщи ми напомняха на картинките от приказки. Знам, че е детинско да го кажа, но мислех, че автобус ще ни посрещне, ще бъдем поети от помагачи и ще ни дадат място, на което да живеем и ще научим езика веднага".

Не се е случило точно така. Когато разбрала, че ще учи немски език помръкнала. Когато започнала да го учи на по-високо ниво единствената опция била в Хамбург - на 35 километра от новият дом на семейството й. Излизала от къщата в 6 сутринта, пътувала, спяла, хранела се и пишела домашните си във влака.

За семейството й било по-трудно. Умар, баща й, е бил принуден да се откаже от фермата си край Дамаск, която била милитаризирана заради близостта си до летище. Липсвали му маслиновите дръвчета, кравите. Сега той прекарва дните си помагайки в имота на Манфред Машман, който е на 85 г. и се затруднява с грижите.

Манфред е скептик за политиката на Меркел и не е очарован от факта, че Умар не говори немски. Но мъжете се сближават покрай страстта си към пчелите, за които се грижат.

Но Умар все пак настоява, че медът, който произвеждат пчелите, не е същият като евкалиптовият мед от Сирия.

Майката на Руа, Нусайба, има доста повече напредък с немския от мъжа си, но се концетрира в грижите над 15-годишната Сана и поддържането на апартамента им. Често мисли за родителите си, които са на 96 и 86 г. и са останали в Дамаск. Сега си комуникират чрез... WhatsApp.

Руа се надява германците да променят мнението си за сирийците. С изключение на Тукай, 26-годишната й сестра, която скоро ще роди второто си дете, всичките братя и сестри Абу Рашид скоро ще започнат работа.

18-годишната Гхена ще работи със зъболекар и се надява да стане медицинска сестра. 21-годишният Мохамед пък ще работи с дентален техник. Досега той прекарвал времето си в Германия основно във фитнеса и на футболното игрище. Било му трудно да се адаптира.

"Да си млад тук е толкова различно - те пият алкохол. В Сирия е нормално да си уседнал със семейство на 23-години, а тук е нормално да учиш", казва той.

Най-възрастният брат на Руа е 29-годишният Хатам. Той има съпруга и син, а скоро ще работи като автомобилен механик към "Volkswagen".

Руа е благодарна на Германия: "В крайна сметка, те ни приеха". Смята, че тук има по-голяма вероятност да реализира мечтата си да води самостоятелен живот, отколкото в Сирия.

А наскоро майка й дошла при нея със сълзи на очи.

"Беше намерила палтото, което имахме, когато пристигнахме. Тя плачеше и ми каза: "Никога не бива да го изхвърляш!". Отначало не разбирах защо, но после осъзнах, че за нея то значи всичко, през което сме минали и й напомня за безпомощността да ни защити", казва Руа.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase