Снимка: Facebook

1234567

Тя се казва Максимилиана и е на 26 години. Прекарва почти целия си съзнателен живот в Италия, владее 5 езика, пътува по целия свят и... обича, като всеки нормален и амбициозен човек. Обществото, обаче, не я приема за съвсем нормална, защото Максимилиана се различава от околните. Защото е висока едва 108 сантиметра. Това не означава нищо!

Мнозина, може би, ще си помислят, че в името и има някаква ирония - Максимилиана, която обаче е в мини размер. Но това не е така, защото Максимилиана има огромно сърце, което е много по-голямо от това на околните. Има мечти, които не познават граници. Има и цели – много по-високи, от тези на високите хора.

Максимилиана е една от най-големите личности, с които някой може да се запознае. Въпреки че ти стига до коляното. Ръстът не значи нищо. Важно е какво имаш в главата си, а и в сърцето си. А Максимилиана има много.

Съвсем наскоро завършва висшето си образование в Италия. Владее български, английски, италиански, испански и малко руски. Човек би си помислил, че може да работи навсякъде по света, да е много добре платена, да живее в "Европа"-та, където тревата е много по-зелена, животът е много по-добър и хората са много по-толерантни към нейните 108 сантиметра.

Да, ама не. Максимилиана избира да се върне в България, а за мнозина това е, може би, огромна грешка. Но тя има множество мотиви да си дойде вкъщи. И никой от тях няма общо с парите.

"Първата причина е, че исках да науча добре български. Като преводач е немислимо да не зная родния си език. Когато кандидатстваш за работа, навсякъде те питат кой е майчиния ти език. Как да кажа, че е български, като знам, че не го знам?", разказва Максимилиана по време на нашата среща.

Връща се в България 18 години по-късно и записва магистратура "Методика на чуждоезиковото обучение".

"Не съм си представяла, че това може да ми е интересно. Заминах на "Еразъм" в Армения като италиански студент. Там менторът ми ме попита дали искам да направя стаж. Искаха да дадат възможност на техните студенти да научат повече за страната, културата, храната... Съгласих се, естествено. Това беше вид излизане от зоната на комфорта, пък и е опит, който ще остане. Нямаше финансова възвращаемост, но емоциите са много по-скъпи", споделя ни още Максимилиана.

И приема предизвикателството. Оказва се, обаче, че открива своята страст и намира много приятели. Научава и ценен урок, който впоследствие се превръща и в още една причина да избере да се прибере вкъщи. В България.

"Имах една студентка, която беше в инвалидна количка. Там, в Армения, обществото е още по-затворено спрямо различните хора. С нея много сме си говорили за това. Няколко месеца, след като се върнах обратно в Италия, решихме да се чуем. Каза ми, че съм я мотивирала да замине на "Еразъм" и го направи. Казала си е: Щом и тя може, значи и аз мога!"

Това още повече ми помогна да взема твърдото решение да се прибера. Примерът е много важен. Искам и се надявам да покажа, че и тук можем. Ако искаш нещо, ще го постигнеш, въпреки нашата мъничка, бедна държава. Никъде няма лесно. Тук нещата стават по-трудно, вярно е. Но искаш ли нещо, постигаш го и точка. Не бих отишла да живея другаде. Не искам да съм емигрант, не ми харесва да съм емигрант. Като се прибирах в България, винаги на Терминал 2, имах чувството, че вече мога да дишам спокойно", разказва с насълзени очи Максимилиана.

Родителите й са с нормален ръст. Тя и брат и, обаче, се раждат различни. Как приема едно малко момиченце, че никога няма да "порасне голямо"? С усмивка. И с решителност.

"Живеех с баба ми през първите години от живота си. Помня как един ден се прибрах от игра навън. Дете ме беше обидило. Разказах на баба ми и тя ми обясни. Не знам колко съм разбрала тогава... В гимназията вече осъзнах и приех това, че никога няма да порасна, да съм манекенка... Всеки минава по коренно различен начин през нещо такова.

Започваш да просперираш в момента, в който го приемеш. Защото няма как да вървиш срещу себе си“, категорична е Максимилиана.

Заради ръста си, 26-годишната дама, привлича погледите. Мнозина се обръщат след нея, интересна е.

Максимилиана разказва, че в Италия дори са се кръстили.

Да, същата онази уж модерна западноевропейска страна, която би трябвало да е много по-отворена към различните от нашата консервативна и бедна държавица.

Често, обаче, обществото предпочита да игнорира различните или по-лошо – да ги напада.

"Много по-добре е да ни игнорират. Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, по-добре не казвай нищо. Не е хубаво да наричаш хората с лоши думи. Гадното определение за нас е "джудже", защото това е епитет, който се дава на персонажите от приказките. Водим в момента точно този дебат“, разказва Максимилиана.

Дебат в обществото има и по друга причина. Не е тайна за никого, че градската среда по никакъв начин не е пригодена за хората с увреждания.

"Наскоро имах много неприятно усещане. Свикнала съм да се качвам в автобус без никакъв проблем. Един ден ми се наложи да си хвана градски транспорт тук, купих си билетче и... се чудих къде мога да го продупча. Беше на много високо. Плащам си по същия начин и в крайна сметка не мога да го продупча. Като дойде контрольор и ме попита, аз трябва да му се извиня, да започна да му обяснявам... Грозно е. Ако искам да се почувствам пълноценен човек, да имам самочувствие, защо трябва да се моля на някого? Не е срамно да потърсиш помощ, когато ти е нужна, но...", разказва Максимилиана.

Малките хора се сблъскват с недостъпната градска среда ежедневно. Сблъскват се с неща, които не правят впечатление на останалите, защото високите хора гледат пред себе си и не виждат проблемите на останалите.

"Банкоматите, например, не са пригодени. Има доста неща, които не са окей и тепърва ще се работи в тази посока", споделя още Максимилиана.

От Националната организация на малките български хора работят активно и към момента тече изграждане на първият Център за интегриране, рехабилитация и социални дейности за хора с нисък ръст. Идеята е той да разполага с мобилен медицински екип от специалисти, който безвъзмездно да помага на хора в цялата страна – нещо, което не съществува в Европа. 

Един от основните проблеми, с които се сблъскват хората с увреждания, е работната среда. Мнозина стават жертви на дискриминация от страна на работодатели, които просто отказват "да си вкарат подобен таралеж в гащите".

"Когато бях студентка намирах други начини да се издържам – частни уроци, стипендии... имах голям страх от интервюта, от това да подам CV за работа, да кандидатствам. Много мои приятели са ми разказвали случки, при които са чували заветното: "Ще ви се обадим!" и никога не са го правили. Имало е и случаи, при които директно са им казвали: "Интервюто не е тук". Това е ужасно...“, разказва ни Максимилиана.

В един момент, обаче, няма друг вариант и момичето решава да се престраши. Кандидатства на две места и е одобрена.

"Не съм имала никакъв проблем още от самото начало. Осъзнах, че нагласата е много важна и от едната, и от другата страна. Трябва да покажеш, че наистина си струва да те вземат, защото имаш капацитет, умения... Защо си учил иначе?", пита Максимилиана.

Колко усилия изисква подобна нагласа, мисля си? Какъв човек трябва да бъдеш, колко силен характер трябва да имаш, за да имаш подобна нагласа спрямо света? Същия онзи свят, който в по-голямата си част те отритва. Същият онзи свят, в който никой не е помислил за теб, защото за него ти си равен с тревата.

Усмивката на Максимилиана ми дава много отговори. А тя не печели само мен. Всичките й любовни връзки са с младежи с нормален ръст.

"Второто ми гадже много ми помогна да приема себе си, да изживея емоцията. Празнувахме всеки месец заедно и правихме нещо романтично. Веднъж ме заведе на любимото ми място – Колизеумът в Рим. Влязохме в метрото. Той винаги държеше да сме хванати за ръка. Качихме се на ескалатора и някакви хора започнаха да ни гледат с много лоши очи. Той се амбицира още повече да покаже, че сме заедно, че сме влюбени. Питаха го дали съм му сестра, а той ме целуна и показа, че сме влюбени. Беше много мило", спомня си Максимилиана.

Тя е безспорно един от най-харизматичните хора, които съм срещала. Стилна, винаги качена на висока поне 7 сантиметра обувка. Носи палто, ушито по неин дизайн, малка червена рокля и червено червило.

Кокетна млада дама, която няма нищо общо със статуквото. Човек, който е на светлинни години от клишето, сякаш напук на обществото. И пожелава на останалите хора с нисък ръст: "Бъдете амбицирани, поставяйте си цели и ги постигайте. Дори да са мънички"

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase