Въпреки че от началото на годината Галин Стоев оглави Националния театър на Тулуза, режисьорът  все пак успя да се прибере за малко в България, за да представи филма си "Безкрайната  градина" на фестивала Синелибри. Сюжетът, по пиесата на Яна Борисова, ни повежда из емоционалните лутания на двама братя, които са твърде различни един от друг и предпочитат да преживеят чувствата си безмълвно, тихо.

За дебюта в киното: Изборът

"Реших, че пиесата е достатъчно интересна история за разказване през образ и картина и също така страдах от лекомислието, че след като познавам творбата и съм я работил на сцената, ще ми е много по-лесно", споделя Галин Стоев пред Dnes.bg. Отнема му две години, за да я адаптира и представи текста, който в театралния си вариант е само диалог. На големия екран това е разказ през образи.

"Другото, което ме окуражи бе, че около мен имаше хора, които много активно ме подкрепиха. Твърдяха, че може да излезе филм от тази история. Полу- на шега казвам, че изборът е от лекомислие.  Другото, което ме интересуваше бе да представя една чувствена обмяна между героите, която историята позволява. Не знаех как това може да се разкаже във филм, а обикновено се хвърлям именно в неща, които не знам как се правят. Аз съм дълбоко непрофесионален човек. Но ако знаех как се прави, нямаше да се захвана с това, защото нямаше да ми е интересно".

Опитът в театъра – помощ или пречка

"Пак полу -на шега бих казал, че толкова се страхувах да не вляза в клишето на поредния театрален режисьор, решил да прави кино, че се опитвах да се отблъсна от този опит и да направя нещо различно от театъра. По тази причина реших и да не го снимам с актьорите, с които работих на сцената. Опитах се да го направя по най-трудния за себе си начин и да видя какво би излязло от това.  До последно не знаех какво ще се получи и до колко филмът би съхранил не толкова историята, колкото чувството – онова меко и интимно, което представлението успяваше да комуникира с абсолютно други средства. Не знам до колко ми е помогнал или попречил опитът в театъра, но се опитвах да го забравя. Използвах наготово, най-вече работата ми с актьорите., за които бе по-трудно отколкото в театралното представление, защото им бях махнал текста".

Актьорите

Интуитивно ги избирах. Гледайки ги. Това е трудното и неприятно в тяхната професия и в киното специално, че като актьор си мислиш, че трябва да направиш това или онова за да се харесаш, за да бъдеш избран, а то не е така. Всичко е далеч извън твоя избор. Това е вид алхимия. Гледах ги и си мислих – би ли ми било интересно да ги гледам в рамките на час и половина.

Галин Стоев в киното

"Много подробно обяснявах какво се случва с тях на емоционално ниво. Друг път  ги вкарвах в някаква ситуация, която да провокира  по-сложна емоция. Филмът всъщност разказва едни доста сложни чувства, за които нямаме точни названия. Вкарвах ги в подобен тип ситуации, без да знам със сигурност какво би произвело в тях. Те реагираха: понякога интересно, понякога по-малко и тогава се намесвах. Опитвах се да правя така, че те да се чувстват свободни.“ В "Безкрайната градина" режисьорът прави своето обяснение в любов към София, но нейната романтична страна често е и зарината с боклук.  „София е пълна с боклук. А ако говорим за това, което днес видях, като строителни работи, тя прилича на Чернобил. Правят се някакви промени, но не съм забелязал някой да ги е обсъждал с жителите на града или данъкоплатеца предварително. Това намирам за много притеснително.“, отбелязва Галин Стоев.

Режисьорът решава да ситуира историята в столицата, но вмъква и асоциация със знаково събитие от родния му град Варна – самозапалването на Пламен Горанов пред Общината.

"Българинът има изключително къса памет и огромен талант да изтрива някаква опитност, за която не му отърва и да я асимилира. Нямаме рефлекса да анализираме случилото се с нас, което ни вкарва в кръг на повтаряне на едни и същи грешки. Мисля, че сме в някаква степен непораснали и това повтаряне на грешки ще продължи, докато не вземем и не пораснем наистина като индивиди и гражданско общество, политически осъзнато.

Във филма не се говори за политика, но държах да има един далечен фон, който да разказва именно тази невъзможност на битието и на бита, която всички тук посрещат и приемат, и са длъжни да се справят с нея по един или друг начин. Щеше ми се на този абсолютно безнадежден фон да се разкаже една много поетична история, в която едни хора седят около някакво макетче и преподреждат пейчици. И да изглежда, че ако въобще нещо може да промени света, то то ще е в тези безсмислени жестове на подреждане на пейки. Това е много парадоксално. Утопично, може би не е и вярно. Но дори възможността да допуснеш такъв изход или такъв тип нежност във взаимоотношенията може би увеличава процента на надежда глобално."

"Безкрайната градина" във Франция

"Показах го на няколко души там. Те виждат нещата по различен начин. Една от забележките, които много ми хареса, бе казана от човек, който не се занимава с кино. Тя  е свързана с втория кадър на филма. А той е: героят върви с гръб в болница, за да погледне кой е в стаята и една врата се отваря. Излиза  момиче, поглежда  го, той не я  - не. Разминават се без нищо да се случи.  И този познат каза : "Този кадър разказа целия филм!“. Наистина не бях мислил в такива детайли, но фактът, че някой е успял да ги забележи и да  ги разкодира,  те поставя в друг контекст. Резюмира по нов начин това, което правиш ти. Тоест теб те гледат,  разчитат и искат да прочетат това, което им пращаш като сигнали. Това предполага общество, което може да води диалози. Не съм сигурен, че ние тук  може да диалогизираме все още."

Театърът в Тулуза

"Самият начин на структуриране и организиране на театралния процес е много различен от този тук. Свързан е с това какво става с културата  в страната . Тоест по какъв начин се смята културата за механизъм, който има силата да предизвика обществени  и социални промени в живота на една държава.  Освен всички инициативи, които приемаме по изграждане на репертоар, там няма трупа. Работи се на принципа на компании, които правят проекти. Театърът решава да следва определени артисти и екипи и по този начин артикулира определена културна политика. Развиваме голяма дейност със зрителите, с пластовете от обществото, които не ходят на театър и смятат, че е много елитарно, чак скучно. Тоест имаме активна работа, да заразяваме нова публика, да я развиваме, да можем да направим сезон, който да носи качество с най-различни артисти. Моята амбиция е да се говорят различни езици от сцената на театъра в Тулуза и  да се работи за  отваряне на съзнанието на самия зрител. Във Франция както и на много други места, се наблюдава  залитане на огромна част от хора към крайно десните политически сили, които залагат на затварянето, на конфронтацията с различния. Художествените и театрални практики са за това – да премахват тези граници и да покажат, че различията са там, за да бъдат празнувани от всички и да не бъдат ползвани за конфликтни ситуации. Генерално вдигане на съзнателност!"

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase