CAFE DEL MARMARIS

Подобно на популярната чилаут компилация Мармарис не става за танци. За сметка на това действа релаксиращо, а спокойствието във въздуха може да те доведе до почти медитативни състояния
19 окт 2005 18:02, Кирил Христов
CAFE DEL MARMARIS
Очарованието на Мармарис се долавя във всичко. Снимки: Авторът

Борислав Банев

banev@start.bg

Следотпускарската депресия вече е доказан факт.

Тя започва малко след първата седмица в офиса, когато ти се струва, че вече никога няма да извадиш хавайката и чехлите. Лятото свършва, слънцето се показва все по-малко, а колегите започват да ти се струват адски досадни и тъпи. „ Животът е толкова хубав, колкото му позволиш” - формулира житейското ми верую Буковски преди години. Именно за това предвидливо планираната почивка „по никое време” е голям плюс. И евтин. Нещо като outlet магазините, само че в туризма. Нещо като 300 лв. – all inclusive , път, хотел три звезди, аз съм някой друг, ти ме променииии и т.н.

Последният ден на септември, зората на работохолишката истерия, аз – бай Пич – решавам да си стегна пътната чанта и заедно с приятелката ми да се отнесем към Мармарис за седем дни. Там, където температурата е 30 – 35 градуса според официалния сайт, палмите са в изобилие, а в офертата на нашия туроператор влиза целодневна бира и раки – турската мастика, както научих по-късно.

Отпътуването е леко стряскащо – на фона на тежките наводнения в Югозападна България и 10 градусовите температури, мераклиите влизат в автобуса почти с кожуси.

Десет часа по-късно ще ровят в саковете си – някъде на ферибота, прекосяващ Дарданелите, за да търсят шорти и потничета. Именно там беше и първият ми сблъсък с Турция. Моя приятелка и популярен фотомодел ми беше казала: „ Вземи си евро и го връткай по тоалетните. Там курсът е най-готин и ще си на далавера".

Мерси! За нещо, което Ървин Уелш би описал като „Най-мръсната тоалетна в Турция”, ми взеха 1 евро и то при положение, че пред очите ми пишеше 0,5 YTL ( около 60 стотинки ). Рестото от 5-те евро, които дадох, съдържаше лири, евро и левове, и докато смятах кръстосани курсове, Шефът на Кенефа изчезна и дори не ми даде талонче, с което да ползваме WC-то на връщане.

По-късно изчислих че сме платили тоалетна за около шестима. Друг е въпросът, че за такава мизерия изобщо не би трябвало да вземат пари. Не знам на какъв курс са сменяли еврото на моята приятелка, но аз твърдо се отказах от „далаверата” по нужници и заложих на по-цивилизовани места.

Качих се на палубата и се излегнах на една дървена пейка. Два през нощта, топъл въздух, фериботът пътува около половин час. Тъкмо обмислях как тъпкано да го върна на цялата нация, когато някакъв фериботен „стюард” ми набута в ръцете чай. И понеже аз отдавна съм скаран с кафето, жадно отпих. Оттук нататък щях да употребя литри от тази блага напитка и щях да си купя с килограми за България, но тогава още не го знаех. Турският чай се сервира в много малки чашки, нещо като шотчета, ужасно горчи и действа като кокаин - вдига те за 20 мин. и пост-ефект е единствено стипчивият вкус. Струва по-малко от 2 лева чашката.

Влюбих се в този чай и забравих шестте тоалетни.

Мармарис е град на две морета – Егейско и Средиземно. За „идеален център” местните брокери смятат паметника на Кемал Ататюрк – “бащицата” на съвременна Турция. Заради него днес страната е република, пише с латински букви и няма толкова шалвари. Образът на Ататюрк виси на стената на всяко себеуважаващо се заведение или магазин редом с популярното синьо око. Имам запалка с неговия образ, която ще сложа до тази на Че.

По цялото протежение на курорта има булевард с палми. От едната страна – море, от другата – хотели. Там и нашият. Барманите – велики пичове. На втората минута ни влязоха в тона и до края ни наливаха - каквото там искаме - само с един поглед. Признавам, че изпих няколкостотин бири „погрешно”, само защото оглеждайки курортистките, погледът ми попадаше на някой от персонала и – някак си - неприлично е да им откажа.

В Турция жените не работят или поне аз не видях такива. Навсякъде са само мъже и честно да си призная нищо не мога да кажа за туркините. Всички жени, които видях там, бяха англичанки ( дебели ), рускини ( пияни ) и в редки случаи - българки. Обслужването е смазващо добро, а продавачите са достойни търговци. Пазаренето е сериозна и честна опция. Ако си в добра кондиция, можеш да смъкнеш сумата почти наполовина. Можеш да коментираш цената на всичко – от бирата до якето, стига да си решил да купуваш.

Там е царството на ментетата. По улиците е пълно с нещо като познатите от селата „смесени” магазини. Продават се храни, напитки, дрехи, обувки и всякакви аксесоари. Всички носят огромните лога на световноизвестни марки и са откровени евтини фалшификати. Това не се отнася за веригите супермаркети Migros и Tansan. И в двата магазина стоките са качествени, цените са най-ниските в курорта и пазарлъци просто не вървят.

Плажът в Мармарис обаче е много кофти. Кал, камъни, мръсотия, мътно море – всичко, което не искаш когато си гол, леко пиян и щастлив. Нищо не ме успокои – нито Еър в iPod-а, нито Нещо за четене - Том 1, нито дори любимата ми девойка, на съседния шезлонг. Трябваха няколко дни, за да открием Райското място, а още по-няколко, за да се докоснем направо до Рая.

Райското място се нарича Ичмелер.

Според голяма част от турците в Мармарис, Ичмелер, е място за пенсионери, с невероятно красив плаж и никакви атракции. Не ги разбирам. По-късно бях в няколко т.н. атракциони - дискотеки, клубове, сладкарници – и щях да се гръмна от тъпотия. Забавленията в Mармарис са : “Вечер с танци на Кайли Миноуг”, шоу с травестити, турска кухня „Софра” и всякакви мачове ( предварително обявени и прошнуровани с английски знамена и клиенти ). Има няколко караоке – бара и ресторанти с жива музика, в които човек със сватбарски пиниз напява “ Boulevard of Broken Dreams” на – иначе пънкарите – Грийн Дей. Най-голямата дискотека се казва „Арена” ( Вместимост 1000-1500 човека. Няма вход. ) и освен еженощното травестит – шоу, кулминационен момент е пяната, в която всички - в един момент - се изгубват.

Така че, Ичмелер – макар и на 1,5 YTL с маршрутка ( на около 10 км. ) - беше страхотен отдушник и имаше сърцеспиращ плаж. Място на него струва 5 лири и включва чадър, два-три шезлонга, столче за чантата и кошче за отпадъци ( което явно не се ползва ). Рентиерът най-често буквално те дърпа от алеята с плажове с увещания, че ще ти носи напитки и тоалетната е много близо. Морето в Ичмелер е чисто, а гледката от заобикалящите гори е невероятна. Водата е много солена и - в това време на сезона – около 25 градуса.

Всичко това се допълваше с верижни бири Efes, които моята приятелка успяваше да спазари с лира и половина по-малко от барманите и обещанието, че ще се омъжи за тях. Средната цена на бирата, на плажа, е 5 лири – нещо като 6 лв. за половинка бира, братовчед на нашата Каменица. Може да ти я донесе и рентиерът, но той може да ти донесе всичко, стига да размахаш образа на Кемал Ататюрк, който е на всичките им банкноти. Впрочем , в момента в Турция има Бирена война. Туборг срещу хегемонията на Ефес. Демонстративно, в много оферти Ефес е зачеркнат и е подчертано Бутилиран Туборг. Освен тези две бири не видях никакви други.

Традиционната турска спиртна напитка се казва раки. Не се подлъгвайте по името – няма нищо общо с нашата ракия. Раки е анасонова напитка, която най-често сервират смесена с вода. Водещи марки в областта са Yeni, Efe и Burgaz. Бутилка от тях струва невъзможните 25 лири.

Туборг беше и водещ аргумент в офертата за пътешествията с яхта.

Тръгва се в прилично рано сутрин и стартът, естествено, е с бира. По яхтата са разхвърляни шезлонги, на които можеш цял ден да медитираш докато веселият персонал ти носи каквото поискаш за пиене. Цената е 30 лири, но както самите турци казват – кеф цена няма. Целият трип трае седем часа, включва лека закуска, обяд, студени напитки ( колкото можеш да изпиеш ) и невероятни гледки. Голямата спирка се казва Райски остров и напълно оправдава името си. Девствен плаж, бистро и чисто море, дъното е черно – бяло и покрито с големи плоски камъни. Можеш да се хвърляш във водата от най – високата точка на яхтата, което си е чиста проба екстремен спорт.

Музиката в Мармарис е турско “реге”. В смисъл – нещо което се върти в софийската Текила, но на турски. Свръхкомерсиална музика, която малко напомня на чалга. Всички турци танцуват по всяко време на денонощието, нехаят за книги и крещят сърцераздирателно „ Гърл, ю броук май харт”, когато не влезеш в ресторанта им. В Мармарис не видях книжарница, нито сергия от която можеш да си купиш нещо за четене. В хипермаркетите имаше малко щандче, на което забелязах само биографии на Ататюрк. Най-продавани са жълтите вестници и с това Мармарис донякъде си прилича с българските курорти. У нас обаче ми се струва, ги четат със злоба и завист, докато там се посмеят малко и го хвърлят.

Турците живеят щастливо и взимат заплати, които няма да ви кажа, защото ще ви депресират с величината си. В България с една тяхна заплата можеш да си купиш кола. Там не можеш, но всичко останало им е адски евтино. Именно за това смятам, че живеят щастливо и никой не се интересува от новия албум на Рейдиохед.

Когато разберат, че си българин, ще чуеш популярното „комши”. Преди 10 години може и да са го крещели радостно, но днес то е по-скоро ирония и леко бизнес-разочарование. Явно нашенци – уповавайки се на географията и историята – са претендирали, ако не за подаръци, то поне за невъзможно ниски цени.

В последните дни от гостуването ни видях баби от Кърджали, които се веселяха в един ресторант. Естествено, пиеха ракия ( нашенска, вадеха си я от чантички ) и пееха песни. Народни, тежки, кахърни. Турците с мен се спекоха, докато не се усетя да им обясня, че се пее за любов. Явно знаят, че голяма част от народното ни творчество е свързано с тяхното „присъствие” в България и текстовете не са ласкателни. Така и не се успокоиха докато някоя от бабичките не пусна Преслава.

Мармарис е райско място и наистина напомня спокойствието на чилаут компилация. Във въздуха някак си витае лежерност, никой не бърза за никъде, мнозинството кротко пийва кафе и всмуква от наргилето си. Температурата е над 30 градуса в началото на октомври, а цените не могат да те стреснат.

И не забравяй - там не тече сладка вода от чешмата. Ще ти направи впечатление едва когато си махмурлия някоя сутрин. Но на кой му трябва вода щом има бира?