Настъпи нощта и ние видяхме Рибадео – такова, каквото ни посрещна.

Множество хора пълнят заведенията. Най-много рибадеовци се събират около площада, където всяка вечер има програма. Прожекции на късометражни филми или концерти на местни рок банди.

Всички се познават, но и обичат. Баби, дядовци, млади и деца искрено се забавляват. Смеят се на доста често тъпите сюжети от късометражките.

Без големи очаквания, но със свръх настроение, оставаш с усещането, че това е мястото, където всички се разбират, където няма деление на приятели и неприятели, познати и непознати.

Рибадео се превърна в мястото, където искам да остарея! Там са баровете, които те привикват с хубава музика, вкусно вино (само за 1 евро!!! чашата), сервирано с маслини, симпатични хора и усмивки.

Площадът се пълни, обикаляме из тесните улички, където ефирни фенери осветяват пространството.

В малките часове на нощта, в “плитка” кръчма, влиза дядо с патерици. Плитка, защото всички са навън пред нея, убедени, че няма съседи над тях, които  да им лиснат вода затова, че вдигат шум. Сигурно, защото и те са част от нощния живот. Най-естественото нещо, което можеш да срещнеш по това време, е някой дядо, влязъл да изпие бира, да си поговори с хората и да се позабавлява. Такъв бе старецът до нас, хвърлил патериците си настрана с напитка в ръка и танцово настроение.

Зад бара хората правят всичко, за да те зарадват. Интересни коктейли, смешки и... Чувам нещо, което не мога да приема за истина.

Заведението е огласено от химна на България!!! Дивя се на въображението си, но се оказва абсолютната реалност.

Разбрал от къде сме, един от барманите в заведението решил да ни поздрави...

Безгрижието ни продължава и през деня. Особено в последните дни, когато вече сме заснели филмчетата си и имаме повече свободно време. Ние го употребяваме за плажуване. Обясняват ни, че съвсем наблизо – около 5 км, се намира най-хубавият плаж в Европа. Така поне го описвали хората по форумите. Чак пък толкова! Естествено, ще бъде проверен.

До плажа се стига с влакче, което се хваща от градската гара и минава общо три пъти на ден. Знаем, че трябва да слезем на третата спирка, но кондукторът, който ни е проверил (ние и още едни момчета сме единствените пътници), е обяснил на шофьора направо да ни стовари на нашата спирка.

И ние слизаме. Пустош и доволно разположени крави. Морето се вижда някъде далече и ни е тъжно. След пет минути виждаме човек, който ни посочва правилната посока и ние забързваме ход.

Ето го. Плажът Las Catedrales привлича народ. Огромен паркинг, през който непрекъснато спират и си заминават коли и автобуси, изплюващи жадните за плаж туристи и освобождават място за следващите.

Само една стълба ни води до пясъчната ивица, но преди това не пропускаме да погледнем от високо, където са скалите. На широко и на дълго, се вижда колко дълбока може да е красотата на океана. Колко съвършени са вълните и предусещаме, че ей сега ще сме сред тях.

Веднага прави впечатление, че цялата тази плажна ивица е мокра. Невинна следа от могъществото на прилива, която ни предупреждава, че явно няма дълго да се радваме на тази красота.

Вече сме долу, където високи скали разделят пространството на отделни плажчета. Минаваме през коридори и се разполагаме. Не ни пречат хората, защото плажът е наистина огромен.

Тълпите не се забелязват, има място за всички под слънцето. Вълните ни премятат, всичко е както трябва да бъде.

След двучасово плискане и печене, идва ред на умората, която ни поваля доволно на мокрия пясък. Не мога да се насладя дълго на съня, защото нещо мокро и силно ме удря. Отварям очи и ахвам. Океанът е до мен.

Само до предния миг, когато очите ми бяха отворени, водата бе доста надалеч, а сега ме гони от територията си.

Няма начинн, местя се. След 20 минути пак и пак. Хората постепенно си тръгват. Група спасители започват да претърсват коридорчетата, заобиколени от скали и да гонят хората, полегнали там.

Плажът се сгъстява. Всички ентусиасти, които искат до последно да се порадват отблизо на океана, се събират на единствената останала пясъчна суша. Съвсем скоро ще изчезне. Но не вярвах, че няма да остане и следа от плажа.

Водата приижда до такава степен, че скалите са почти залети. Същите тези високи камъни, немислими да бъдат стигнати от вълните. Да, но не! Плажът, красив и желан, подобно на този, който Леонардо ди Каприо съпреживя във филма на Дани Бойл, вече изглежда непонятна химера.

Някакъв спомен от възхита, който сега ми се струва нереален. Да, но аз бях там...

Плажът в снимки 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase