Кой?

Димитър Стайков – журналист и театрален критик

Къде?

На Варненско лято.

Кога?

На 4 юни.

Какво?

Представи авторската си биографична книга за един от най-големите български театрални режисьори - „Човешкият цирк и Крикор Азарян“.

Как?

Заедно с професор Азарян, гости, приятели, колеги и почитатели, книгата бе представена подобаващо и на варненската си премиера. Актьори прочетоха откъси – един смешен, и един тъжен – също като всичко в живота и в театъра на Азарян.

Самата книга е доста обемиста и съдържа любопитни истории от идването в България на рода на режисьора, през пловдивското му прашно и изпълнено с пакости и вълшебства детство, към юношеството, първите стъпки в театъра, следването във ВИТИЗ и кариерата и личния живот след това – досега.

Книгата комбинира критически поглед, журналистически интервюта, коментари и биографични бележки, снимки, безброй интересни истории и факти за един от най-големите от своето поколение в българския театър.

И понеже много я харесвам, а видях, че дори жените на пропуск в театрите са потънали между страниците, реших да поразпитам Димитър Стайков за няколко неща около нея...

Ти винаги казваш, че има много причини да избереш точно Крикор Азарян и да напишеш книга за него. Но доколко в книгата си журналист, критик и приятел?

Никога с него не сме си говорили за приятелство. Мисля, че и той, и аз, имаме много добри познати, но нямаме приятели. Така че аз не мога да бъда приятел с него, нито пък той с мен.

Но го чувствам много близък. И тази близост минава през театъра, а не през общите преживявания. Аз съм бил журналист, който го разпитва. Опитвах се да се идентифицирам със ситуацията, да си обяснявам нещата и ако не говори ясно да го натисна, ако се притеснява да каже нещо.

Каква беше първоначалната идея за книгата?

Още в началото имах идея книгата да не е чиста критика, защото кой ще я чете тая критика... Нито пък чисти интервюта. Затова направих един смесен жанр – наратив, критика, интервюта и така.

Не съм открил топлата вода – четох за такива книги и биографии на други известни хора във Франция например. Оказа се че моделът сработи на 100%.

Трябва ли да обичаш този, за когото пишеш?

Задължително е!

След толкова много истории, кой е твоят личен момент в неговия живот?

Много са. Има един епизод, който много харесвам – с Иван Кондов (лека му пръст). Аз си спомням годината, в която Иван Кондов слезе от сцена, но не знаех защо. Никой не знаеше защо.

Той е бил много тежко болен и са му казали, че ще умре, ако продължава на сцената. Но никой това не го знае и Коко не го знае и отива в Народния театър да прави „Крал Лир“. Той се мести там от Армията, а това става много сложно – с решение на ЦК на БКП, изобщо – невъзможна история.

Той е мислил 100 пъти за Крал Лир и я предлага на ръководството. Тогава иска да го прави като Ибсен – семейна драма, никакъв патос. И иска да го направи с Кондов. Отдавна мисли за Кондов, но го карат да направи 2 състава. И поставя той, работи, вече генерална репетиция и вижда Кондов – жесток, страхотен, получава му се велико.

И възторжен отива в съблекалнята му след репетицията и го вижда грохнал и му казал „Браво, Иване, ей това искам!“, а Кондов: „Коко, аз няма да мога да играя“. И той какво да каже – това е най-важния момент в кариерата, това е самолюбието, честолюбието. Мъчи се да бъде спокоен, но му иде да падне на колене. Кондов беше голям актьор.

Обяснява на Коко как е болен и в един момент Азарян вижда как Кондов седнал на трона на краля, който е бутафорен изнесен от сцената. И вижда как чорапът му е скъсан и от него наднича палецът на този велик актьор. И това е. Приключва до тук.

Битието някак си е пълно – и драмата, и комедията.

Гледал си много негови представления. Има ли някое, което ти е любимо?

Да - „Последен срок“ - страхотно представление. Беше по Распутин, веднага след премиерата съветското посолство поиска да бъде спряно. Гледаха го комисии – даже от Москва, но Распутин го защити, Павел Писарев - също и остана. Страхотен спектакъл – вътре има всичко – най-вече магия...

В книгата има адски много магични истории от детството и юношеството – как ги подбра?

Една журналистка е казала на Коко, че била хаотична книгата. Да разкажеш в хронологически порядък – това е най-лесно. Но аз разбрах че това, което той прави на сцената е пряко свързано с личния му живот.

И затова едни интереси и чувства има като 35-годишен и след това през 90-те години те се появяват по същия начин. И аз такива моменти съм свързал. По-скоро като проблем, тематика и вътрешен живот, токолкото хронологически.

Кога реши да включиш трети лица? Нещо не ти достигаше, или?

Не, абсолютно бях решил да включа трети лица. Втората и третата му жена, колеги и т.н. Много ми беше интересно какво ще разкажат. Книгата завършва със смъртта на сина му от Валя Радинска. Той много рядко не е говорил за това.

Публиката не знаеше изобщо – само на едно място каза, когато коментираше нашите летища, че няма приспособления за инвалиди – тогава беше споменал, че има син и не може да се придвижва и че това е голям проблем.

Ето това наистина му беше голяма болка и не говореше за него – беше тема-табу. Затова имах нужда от друг поглед. И това беше едно от нещата, на които държах и след като разбрах, си тръгнах опустошен.

Колко време писа книгата?

Три години, но не постоянно. Аз си счупих ръката, излязох в бащинство... Писах, оставях, неговият син почина..

Това навлизане в личния му живот отрази ли ти се?

Да, абсолютно започна да ми влияе. Аз никога не исках да свърши – ние си говорим, и ни е хубаво, изобщо не искам да приключва. Обаче той започна да дава интервюта и да разказва части от книгата. Тогава му казах „Ааа, Коко, май е време да свършваме“.

Кой е Коко Азарян?

Голяма част от него е невидима за хората. Много дълбок е, много стеснителен, много колеблив. Изпускал е много неща в живота си заради това колебание, но може би и проблеми е избягвал.

Много повече изживявания е имал – повече, отколкото хората си мислят. Неговите студенти го боготворят. Прекрасен е в компания – разказва арменски вицове, а на репетиция е актьор.

Има много различни режисьори – някои си седят пред масичката на 4-5 ред и ако актьора ги попита нещо, отговарят. Ако той усети несигурност, или фалш, тръгва към сцената и изиграва всичко. После го подкрепя с сентенции, максими, исотири.

Актьорите го гледат с обожание и така...

Между другото – това е театърът – репетиците – умираш там – такова удоволствие...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase