Отношенията между Европа и Турция отдавна се отличават с дълбоки противоречия. Въпреки че сътрудничеството в сферата на сигурността (особено през Студената война) и икономическите връзки бяха силни, жизненоважните основи на демокрацията - човешките права, свободата на печата, правата на малцинствата и независимата съдебна система, която да прилага върховенството на закона, останаха слаби в Турция. Историята също е източник на разединение в двустранните отношения, както показва случаят със спора за признаването на арменския геноцид през Първата световна война, пише Йошка Фишер в Проджект синдикейт.

След като дойде на власт управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР), при Абдуллах Гюл през 2002 г. и по-късно при Реджеп Таип Ердоган тези конфликти сякаш бяха уредени. През първите години от управлението си ПСР искаше Турция да се присъедини към Европейския съюз и да модернизира икономиката. И проведе истински реформи - особено в области като съдебната система, които са от съществено значение за напредъка към еврочленството.

Но Ердоган през цялото време си пазеше и "неоосманистката" карта, тоест ориентацията на Турция да бъде към Близкия изток и мюсюлманския свят. Това си пролича ясно през 2007 г., когато германският канцлер Ангела Меркел и тогавашният френски президент Никола Саркози фактически заедно затвориха вратата за еврочленството на Анкара и то по унизителен за Ердоган начин.

През последните дни обаче в обременените европейско-турски отношения настъпи особен обрат. Правителството в Анкара на два пъти привика германския посланик, за да изрази протеста си по отношение на кратко сатирично клипче за Ердоган, което бе излъчено по една от регионалните телевизии в Германия, и дори поиска видеото да бъде забранено.

Няма съмнение, че опитните и умели турски политици си дават сметка за отношението на германците към свободата на печата и свободата на изразяване - основополагащи ценности на същия този Европейски съюз, към който Турция иска да се присъедини. Въпросът е доколко за това продължава да си дава сметка и президентът Ердоган.

Отношенията може да се влошат още повече тази пролет, когато германският Бундестаг ще гласува резолюция, определяща масовото убийство на арменци през 1915 г. като геноцид. Предложението най-вероятно ще бъде прието и то с голямо мнозинство от целия парламентарен спектър, което ще влоши напрегнатите отношения с управлението на Ердоган.

Но въпреки тези конфликти, които се наблюдават напоследък, на ЕС и неговите държави членки не трябва да им убягва фактът, че десетилетното партньорство с Турция е от първостепенен интерес и за двете страни. Както сега, така и в бъдеще Европа ще се нуждае от Турция и Турция ще се нуждае от Европа.

Но цената на това партньорство никога не трябва да бъде изоставянето на демократичните принципи, напротив - Турция спешно трябва да институционализира тези принципи в името на своята модернизация. Това, което се изисква от нея, е да се съсредоточи върху запазването на отношенията и намаляването на напрежението в колкото се може по-голяма степен.

Със или без партньорство Европа не може да се освободи от заобикалящата я геополитическа среда. Още от 19 век на нея й се налага да се занимава с така наречения "Източен въпрос", в същината на който още отначало стои справянето с последиците от упадъка на Османската империя.

Османското наследство доведе до няколко балкански войни, които в крайна сметка предизвикаха Първата световна война.

Сега, век по-късно, Европа отново се сблъсква с Източния въпрос, макар и той да не влече със себе си риска от война на континента. Балканите - един несъмнено европейски регион, ще останат мирни, докато е жива вярата в бъдещето в рамките на ЕС. Но Близкият изток и Северна Африка са обхванати от властови вакуум, пораждащ политически кризи, граждански размирици, война, терор и неизмерими загуби за икономиката и благоденствието на хората.

Интервенцията на Америка в Ирак, която бе последвана от (било то истинско или само въображаемо) отслабване на гаранциите й за регионалната сигурност, доведе до открито стратегическо съперничество между водещата сунитска сила Саудитска Арабия и водещата шиитска сила Иран. Турция също е въвлечена в тази игра.

В същото време повечето арабски държави не могат да осигурят адекватна заетост и възможности на своето все по-младо население, което подхранва подкрепата за религиозния екстремизъм. Конфликтът между израелци и палестинци отново се изостря, а същото се отнася и за въоръжените действия на кюрдите. Боевете в Сирия (и до определена степен в Ирак) поставят под съмнение съществуващите от един век граници, установени със Споразумението Сайкс-Пико от времето на Първата световна война, и дестабилизират региона и подхранват безкрайните, както изглеждат, бежански потоци към Европа.

Освен това руската военна интервенция в Сирия възроди опасенията от пряк военен сблъсък с държава член на НАТО, когато Турция свали руския военен самолет. Ако Кремъл, който изтегли силите си, реши да се върне, ще се върне и рискът от подобен конфликт заедно с всичките му неизвестни.

Подобно на варианта си отпреди век днешният Източен въпрос също крие огромни рискове за сигурността на Европа. Той лесно може да доведе в крайна сметка до изоставянето и отчуждаването на Турция, която да стои изолирана в периферията на Европа и Близкия изток, а демократичният й потенциал да бъде изтощен от нерешимия кюрдски въпрос.

На този фон европейско-турските отношения почти със сигурност ще продължат да се определят от сблъсъка на ценности. Както показва валидната от век истина обаче, нещо много по-голямо - фундаменталните интереси на двете страни в областта на сигурността, също ще бъде включено в това уравнение.
 

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase