Любовта може да има лицето на принц и лицето на ангел. Любовта лекува... Думите са на Петя Дикова – момиче по душа, но истинска дама във всяко отношение. Специално за Dnes.bg едно от най-усмихнатите и позитивни лица в телевизията споделя за нещата от живота, които остават далеч от клишираната представа и изписаното по неин адрес – неизменната дъщеря на Аня Пенчева и Сашо Диков, вечната връзкарка, глезеното момиче...

Днес ще гледаме Петя Дикова и с репортажи на живо от Лос Анджелис. Поводът – церемонията по връчването на наградите "Оскар", която и тази година ще бъде излъчена пряко по bTV Cinema.

Петя, преди време, по повод срещите ти с интересни хора, каза, че трябва да си водиш дневник. Какво записа в него тази седмица?

Започнах да практикувам онова, кoето проповядвам, макар на английски рractice what I preach да звучи по-добре. Водя записки, не за да ги издам някой ден, а единствено за себе си. Много от тези случки никога не бива да попадат в ръцете на публиката – неща като кой не чува с лявото ухо, кой флиртува, кой се ръкува и кой се целува при запознанство...

Пазиш се от пикантериите, определят те като деликатен човек. Получаваш ли подобно отношение насреща?

Свръх съобразителна съм, защото вярвам, че всеки приятел или събеседник заслужава да получи най-добрия подход. Смятам се за деликатен и фин човек. И освен това, противно на впечатлението, което оставям, съм изключително стеснителна.

От кого взе последния съвет и за какво беше?

В средата на февруари имаше т.нар. "Седмица на брака", чиито лица бяха бившият капитан на националния отбор по волейбол Владо Николов и прекрасната му съпруга Мая. Те имат трима сина, а сега очакват четвърто дете. Те ми напомниха една натрапчива теория, която упорито се опитвам да опровергая – че може да има връзка без компромиси. Много ясно помня думите на Владо – "Бракът е компромис от ден първи", и съветът на Мая "Когато намериш твоя мъж, не се страхувай да станеш "втора цигулка". Казах й: "Дано и аз някой ден поумнея, пристана и стана "втора цигулка".

Имало ли е случай, в който съветите не помагат?

Пак същият – любовта. Спомням си как една приятелка на мама, като били студентки, обявила на родителите си: "Ожених се, съвети не приемам".

Как си обясняваш това, че ние – хората, сме големи любители на клишетата? Това дразни ли те?

Не обичам да се обобщава, защото самата аз съм си патила от обобщения. Харесва ми да разбивам клишетата, да съм изключението – да съм връзкарката, която работи здраво, или дъщерята на известните родители, която сама си мие колата, или отворената мацка, която не пие и не пуши.

Често си обвинявана, че си връзкарка. Но възможно ли е един връзкар да остане в ефир вече 17 години?

Това само показва колко здрави са връзките ми. Извън шегата, в случай, че някой приеме тези думи без да види намигването, ще кажа, че статистически погледнато за тези 17 години никога не съм била уволнявана от медиите, в които съм работила. Нещо повече – мениджмънтът се е сменял, а аз съм оставала.

Според теб сега младите журналисти има ли от кого да се учат? Има ли авторитети?

Времената вече са различни. От по-възрастни колеги знам, че в някои случаи репресиите след падането на комунизма са доста по-големи в сравнение с периода преди това. Не си и помислям да защитавам режима преди 1989 г., който убива семейството на бащата на брат ми, но тогава поне е било "режим". Другият парадокс е, че тогава е имало много по-смели журналисти. Сега системата има много повече прийоми да те накара да замълчиш и да заглъхнеш. Доказателство за това е, че моят баща вече не е на екран в голяма медия. В очите на хората той може да е крив, прав, шумен, невъзпитан, може от време на време да погазва етикета, но никой не може го обвини, че някога е бил корумпиран.

Казват, че телевизията си отива. Така ли е от твоя гледна точка?

Много ми харесва финалният монолог в "Лунатици", едно от представленията, в които играе мама. Въпросният монолог започва така: "А сега чуйте! Театърът може би умира. Може би този очарователен болнав старец пълзи в пустинята само с един дроб в немощните си гърди, но той все още диша и е единственото нещо, което имаме. Той е спасителното ни въже, той е живата ни връзка с хората и човещината". Театърът може би умира. Може би!. И телевизията може би умира. Може би. Но аз съм от наивниците, които вярват, че умираща или не, телевизията трябва и да възпитава. Затова правя  Сool…T по начин, който намирам за правилен. Опитвайки се да заимствам най-доброто от това, което се показва по телевизиите отвъд Калотина, виждам, че световните тенденции показват съчетание от информация и забавление. И виждам как забавните новини са повече от необходими на зрителя. Те са като някакво лекарство след всичко, което виждаме в по-сериозната част на предаванията.

Знам, че в очите на по-консервативните зрители моето поведение е малко по-преиграно, по-шумно, по-скокливо, но упорито го насърчавам в себе си. Защото твърде много уважавам зрителя и искам той да получава различен продукт - такъв какъвто виждам, че работи на Запад.

Има ли клишета, които харесваш?

Камината, свещите, пеперудите в стомаха, масажът за двама, прегръдката в киното, разходката в парка, докато сте хванати за ръце, поканата да изядеш ягодката от десерта му....

Какво е последното нещо, за което се размечта?

Тази зима имахме много забавна ваканция до едно топло място, заедно с Теди Кацарова, продуцента Емо Дилчев и нашия приятел Мартин Николов. Невероятна компания бяхме – не спирахме да се смеем. Мечтая с тях да отидем до Куба през август, когато е годишният ни отпуск.

Знам, че с родителите си обичаш да почиваш по различен начин - с баща ти в планината, с майка ти в чужбина. Къде би отишла сама, обичаш ли да бъдеш сама? 

По-скоро не. Преди, за да се направя на еманципирана непукистка, ходех сама на кино. Не обичам сама да се забавлявам, най-вече защото много обичам да говоря, а все пак още не съм започнала да си говоря сама. Все още. Всъщност, сега се сещам – обичам да слушам музика в колата и когато съм сама, играя на една игра. Броя колко последователни песни ще пуснат с изпълнители, с които съм правила интервю. Понякога става забавно.

Редно ли е жената да подава ръка на мъжа? Еманципирана ли си?

Колко удобно дойде този въпрос за еманципацията. Като по-малка си мислех, че искам да съм равноправна с мъжете, да се докажа, дори да ги надмина. Скоро, гледайки "Приятели" и "Стъпка по стъпка", си дадох сметка за внушенията, които трайно съм попила, и за успешното сугестиране – момичетата трябва да учим много, ама много, да градим кариера, ама не просто кариера, а сериозна кариера. Учиха ни да не се оставяме да сме по-слабия пол. Сега виждам, че тази еманципация има и една лоша страна, която убива романтиката. Така че – да, редно е жената да помага на мъжа. Разбира се, вярвам, че двамата са партньори, не ми се ще да вярвам, че са равноправни партньори. В идеалния ми свят мъжът е по– и най–. Макар че сега всичките ми успешни приятелки с хубави кариери ще се ококорят и ще помислят, че съм изпаднала във временна амнезия, като прочетат какви ги говоря. Но считам, че това е мъдрият житейски поглед.

Как сдържаш гнева си?

С шоколад! Работи безотказно. Попитайте колегите ми.

Завършила си драма, ходиш на театър редовно, но театърът като игра липсва ли ти? Мечтаеш ли за роля?

Бях отгледана в театъра и винаги ще се връщам в театъра като приятел, почитател, дори пациент.  Театърът лекува. Ходете на театър и носете цветя на актьорите. Само това можем да им подарим. И възхищението си. Сцената ми липсва, да. Но знам, че някой ден пак ще се върна. 

Като по-малка си искала да бъдеш лекар, певица, сервитьорка в клуба на Народния театър. Виждаш ли се в някоя от тези професии сега?

Точно в тези седмици много ми се искаше да бях станала лекар, за да разбера повече за състоянието на близък човек...

Изглеждаш свежа, винаги усмихната и готова да кажеш добра дума... Кога си поставяш граници в общуването?

Все по-често. Изглеждам така, защото съм наивна и малко инфантилна.

Автор: Даниел Димитров

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase