Талибаните не са хора, които се оставят да бъдат победени. Когато убиеш 10 от тях, си създаваш 100 нови врагове.

Тези думи може и да звучат пресилено, но изречени от един от доскорошните лидери на талибанското движение Абдул Салаам Заееф, звучат стряскащо.

Стряскащо е също, че от началото на войната преди 9 години са убити десетки хиляди талибански бойци, а съпротивата става по-силна, по-яростна и по-жестока.

Седемгодишно момче беше публично обесено, защото „шпионирало” за американците.

От другата страна натовските сили продължават с „техническите грешки” – бомбардировки на цивилно население и множество „косвени” жертви. С което в лицето на местното население в никакъв случай не са по-малко лоши от талибаните.

И така всички акции, операции и т.н. от страна на Коалицията на практика си остават тъпчене на място. Просто защото НАТО няма подкрепата на афганистанците, а без нея няма как да стане.

Все по-ясно става, че мирът ще бъде възможен само ако самите афганистанци пожелаят това. И работят за това.

Не случайно дори главнокомандващият натовските сили в Афганистан ген. Стенли Маккристъл призна, че елиминирането на талибанските бастиони в южната част на страната до голяма степен зависи от подкрепата на местните племенни вождове.

Засега такава няма. И много трудно ще има, защото талибаните са потомци на въпросните племена.

В наскоро проведения национален съвет за мир (джирга) президентът Хамид Карзай успя да събере 1600 племенни лидери и дори беше постигнат консенсус за бъдещата политика към талибаните. Ще има преговори, ще има срещи за помирение, ще има амнистии и назначаване на „умерени” талибански представители на отговорни постове в правителството.

Според вождовете само така ще бъде спряно насилието. Талибаните обаче не искат разговори, докато в страната има чуждестранни войски. Съединените щати и съюзниците им пък не вярват, че мир е възможен, ако талибанското движение не бъде разбито.

И така волята на вождовете е сочена за ключа към благополучния край.

Като представители на древния народ на пущуните и по силата на своите вековни традиции водачите на отделните племена се ползват с нужното страхопочитание, за да налагат волята си върху народа.

Пущуните са странен народ, с неизясен и днес произход. За тях се счита, че са източноиранска лингвистична група, която населява предимно териториите на днешен Афганистан и Пакистан. Може да се каже, че пущуните са основателите на афганистанската държава (в последните 300 години всеки владетел е пущун, включително Хамид Карзай) и доминиращо мнозинство в страната. Присъствието им в региона още преди новата ера говори достатъчно за силата и издръжливостта им.

Това мюсюлманско общество се състои от множество племена и тази уредба се е запазила и до днес. Пущуните са обособени в 60 основни племена и повече от 400 подклана. Общият им брой е около 42 милиона, от които 28 млн. са в Пакистан, а 12 млн. – в Афганистан.

Живеейки на границата между Близкия изток и Южна Азия, пущуните са жертва на стотици инвазии през цялата си история, и то от велики империи с огромни армии. И никога не се стигало до пълното им завладяване.

В тази връзка идва и появата на талибанското движение, което светът забелязва при боевете със съветската армия през 80-те.

Талибаните са пущуни. Или както отбелязва германският анализатор Улрих Ладурнер: „Разбира се, не всички пущуни са талибани, но всички талибани са пащуни”. Сега в бунтовническото движение има и множество доброволци от други етноси и държави, но е факт, че „пущунската” основа е налице.

Така погледнато, може би наистина може да се говори за успешни преговори, защото в крайна сметка етническите и религиозни различия не съществуват.

Западът обаче не смее да рискува повтаряне на сценария от средата на 90-те, когато талибаните дойдоха на власт със сила и установиха изключително строг ислямистки режим, който включваше публични екзекуции, ампутации на крайници на крадци, задължително пускане на брада за мъжете и цялостно покриване с бурки на жените, забрана на телевизия, музика и кино, както и недопускането на момичета над 10-годишна възраст в училищата.

Под закрилата на този режим узря и терористичната мрежа на Осама бен Ладен.

Ясно е, че рискът да се преговаря с талибаните е изключително голям. Но алтернативата е партизанска война без край. С много жертви от всички страни.

НАТО твърди, че успехът е неминуем. Успехът в смисъла на победа над талибанската съпротива и укрепване на афгаганистанското самоуправление. И американският военен министър Робърт Гейтс, и генералният секретар на Пакта Андерс Фог Расмусен ни убеждават, че прогресът към постигането на целта макар и бавен, е явен и постоянен.

Расмусен дори подчерта, че до началото на идната година е възможно оттеглянето на международните сили от прякото управление на Афганистан, при положение че местните сили за сигурност са в състояние да гарантират мира в страната.

В същото време обаче командирът на натовските сили ген. Стенли Маккристъл предупреди, че настъплението към Кандахар, сочен за бастион на талибаните, трябва да се извърши значително по-бавно от предвиденото. Официалната позиция на Маккристъл е, че първо трябва да се подсигури подкрепата на местните жители и едва тогава да се стигне до настъпление. „По-важно е на го направим правилно, отколкото бързо”, заяви генералът. Логично.

От друга страна, неизбежното забавяне издава и несигурността в коалиционните структури, които въпреки мощната офанзива в съседната провинция Хелманд (операция „Мощарак”) не постигнаха желаните резултати. 15 хил. войници трябваше да изчистят региона от владеещите го талибански бойци, но това в пълния смисъл на думата така и не се случи, макар от НАТО да убеждават в пълния успех.

Сега идва ред на най-твърдия камък в южната крепост на талибаните и изходът от бъдещата операция е абсолютно неясен.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase