Токио за начинаещи

Токио в снимки

Приключения като това или ти се случват, или не ти се. Среден вариант няма.

На мен взе, че ми се случи, като пътят мина през летище София, Швехат /Виена/ и Нарита /Токио/. В отсечката Виена-Токио някакси минах 7 часа напред - една от функциите на времето, които никога няма да разбера напълно.

Така се озовавам в 9 часа сутринта японско време и 2 през нощта – българско, в един от най-лудите градове в света. Токио.
 
За да влезеш обаче в града, първо трябва да минеш през митницата.

В самолета старателно съм попълнила формуляра, който имиграционните събират, като в графата „адрес, на който ще пребивавате“, написах свръх изчерпателното „Токио“.

После ходи обяснявай на мъничката японка зад гишето, че имаш брат, който живее и работи някъде там, ама просто не му знаеш адреса.

За щастие, ми повярваха, след което послушно дадох отпечатъци от пръсти, снимаха ме и таман когато бях готова да дам и ДНК материал, разбрах, че вече съм свободна и мога да отлитам...

До следващия митничар, който дълго време се пулеше в куфара и паспорта ми и накрая попита – „А къде мога да открия вашата страна“?

Докато се мъчех да му обясня нещо от типа „ами България е малка страна с небе от коприна, на север граничи с Румъния, а на юг...“, той попита – „EU?“, аз кимнах, и ме пуснаха.

Да живей ЕС-то.

Най-накрая съм свободна. Да, обаче брат ми никакъв го няма, а аз, както се знае, не съм наясно къде ще живея. Готино. Излизам, пуша цигара, влизам. Той се появява и след хвърлянето по вратовете и целувките, хващаме пътя.

До града е час и половина с метро, в което трябва задължително да пътуваш с някой, който разбира японски. Иначе оправяне няма.

90 минути по-късно вече сме там, където живеят още около 20 милиона души. Японки със страхотни кимона и бели чорапки. Бизнесмени. Непрекъснато хилещи се ученички в униформи. Мацки, съчетали в дрехите си умопомрачителни стилове /къси жълти панталонки, червени ботуши, чанти с всевъзможни дрънкулки/.

Много от тях са се опаковали старателно в марлени маски, за да не ръсят бацили по околните и да не кихат в хорските вратове. Става ми доста неудобно, защото самата аз съм болна и кашлям като камила. Все пак отказвам да се бинтовам и просто се надявам да ми мине бързо.

Още на първата улица установявам и първия социален проблем. Движението е наопаки и всички заръки от ранно детство да се оглеждам наляво и после надясно изведнъж се оказват безсмислени. Свиква се някакси, но все пак трябва да имаш едно наум, че нещо може да те тресне изневиделица.

И ако те тресне, е много вероятно да е или Тойота, или Нисан. Двете най-карани коли в Япония. Тук научавам, че Тойота всъщност означава „Провинциално поле“, а Нисан - „Произведено в Япония“. Най-якото е, че по улиците се движат модели автомобили, които никога няма да видиш в Европа. Такива са и такситата им.

Да се качиш на такси в Япония си е чиста проба наслада за душата. Нещо като чайната церемония. Мълча и се возя, опитвайки се да се абстрахирам от усещането, че пътуваме в насрещното. Седалките са обвити в дантели, а шофьорът е толкова учтив, че чак ти става неудобно, че се возиш.

И въобще, учтивостта на хората тук е нещо, което изисква време, за да свикнеш. Всички непрекъснато се кланят и благодарят, а желанието им да ти помогнат е просто влудяващо. Готови са да си зарежат работата и да ходят с теб две пресечки, само и само да те заведат там, накъдето си се запътил.

Такива са и полицаите, някои от които са облечени с бели ръкавици и всъщност скучаят доста, защото никой не извършва нарушения. Най-много някой чужденец да приседне на подлеза, за да изпуши цигара, но на тях им е простено.

А на подлеза сядаш поради липса на други подходящи места. Пейки в Токио няма – тук никой не излиза по улиците, за да седи. Единственото /засега/ изключение са тези около императорския дворец, но предполагам, че са ги сложили там по естетически причини.

Самият императорски дворец е разположен в огромен парк, посипан с чакъл /за малко да напиша чакал.../ – за да се чуват стъпките на врага, когато ходи по него.

Тук-таме има малки езерца, в които плуват лебеди и патици и след 10-минутна разходка развиваш  натрапчивото усещане, че ей зад оня завой ще се натъкнеш на принцеса Масако, която бере маргаритки. Разбира се, това няма да ти се случи, но пък нищо не ти пречи да си го представиш.

Докато се разхождаш из императорските покои по някакъв магически начин вече е започнало да се стъмва. Всъщност, в Япония се мръква рано – към 4.30-5. И се съмва рано – пак към толкова, но сутринта. Не случайно се нарича Страната на изгряващото слънце... Обещавам нагледен видео материал по тази тема, но от Киото, където гледката била по-красива.

Спокойствието из дворцовите вилаети обаче е измамно. Атмосферата в града е тотално различна и доста напрегната – реч се лее от всеки магазин, предимно от хора с микрофони, които по цял ден стоят на едно място и крещят, рекламирайки някой продукт. Най-вероятно – мобилен телефон.

Това е страната, в която наистина можеш да се удавиш в избора от телефони. Продават се на всяка крачка и доста от тях струват... 0 йени. Идват ти с договора към мобилния оператор. И, да, има и iPhone. И всякакви видове iPod-и. И камери. И стотици видове фотоапарати.

Магазините за техника са на около 5-6 етажа и ако си маниак на тази тема, може и да не излезеш от вътре. Което обаче ще е жалко, защото ще изпуснеш много интересни неща.

Като например манджата. Снощи, след изтощителното не-знам-колко-часово-пътуване завърших вечерта с прекрасна салата с пиле и всичко щеше да е наистина добре, ако имах вилица. Тук обаче се яде с клечки и това е. Налага ти се да свикнеш бързо, иначе рискуваш да си останеш гладен.

Не е толкова трудно, въпрос на два-три пръста е, казват ветераните в бранша. Но истината е, че е доста конфузно, когато пилето ти се сгромоляса шумно пет поредни пъти върху масата. На шестия просто го изяждаш с пръсти. А накрая го поливаш с прекрасната, неповторима японска бира Yebisu. Асоциациите с името са си ваш проблем, аз нищо не съм казала...

След бирата се трупясвам като отсечена и гледам да спя бързо и качествено. Защото утре ще се опитам да вляза в сградата на фондовата борса, а за да ме пуснат, трябва да изглеждам надеждна.

И ако всичко мине по план, в петък ще ви разкажа дали фалиралите брокери наистина се хвърлят от високите етажи на борсата, или просто се оттеглят на палатков лагер в някоя част на града, където уволнените някогашни мениджъри са си устроили нов живот. Ако щете – вярвайте.

Освен това трябва да стана рано и да снимам и работния ден на едни хора, които упражняват странен занаят - тъпчат пътниците в метрото, за да могат да се затворят вратите.

Освен това ми предстои да преследвам и снимам гейши в Киото /бягали бързо, казват.../, да ям отровна риба фугу и, ако след нея оцелея, да направя още един куп неща, за които после да ви разкажа.

Така че сега ви казвам „чао и до скоро“. Или ако трябва да съм точна:  またね.

Токио в снимки

Още от мен