Глеб Бобров: към създаването на Новоросия аз се отнасям с огромна надежда

Писателят Глеб Бобров, фактически предсказал в романа "Епохата на мъртвородените" противостоенето в Украйна, разказва за сегашната ситуация на югоизток.

През 1990-те и нулевите години в Украйна започнаха да се разпространяват романи-футурологии и антиутопии, главната мисъл в които е следната: Украйна я чака разкол на две враждебни половини. Едната от тях ще се придържа към Запада, а другата – към Русия и тези две половинки ще започнат безмилостно да воюват една с друга.

Наред с тези антиутопии през 2007 се появява и романът на луганския писател Глеб Бобров „Епохата на мъртвородените” ("Эпоха мертворожденных"). При това бойните действия в романа се водят почти в същите места, където сега се водят сражения между Нацгвардията и Десния сектор от една страна и луганските опълченци от друга.

За романа и не само за него с Глеб Бобров разговаря кореспондентът Александър Чаленко.

— Романът "Епохата на мъртвородените" беше написан преди седем години. В него действието се развива на фона на сраженията на войските на Централно-Украинската република (със столица в град Киев) и армията на Източната Конфедерация, в която влизат Харковската, Луганската и Донецката области.

Крим в твоя роман отдавна се е отделил от Украйна, ставайки самостоятелна държава. Евросъюзът също се разцепва: на „младоевропейци” начело с Полша, покровителствана от Америка, и на „старата Европа”. На територията на бивша Украйна съществува още една държава – Галиция.

Днес почти всичко от написаното се случва наяве. Кажи как успя през 2005-2007-ма да отгатнеш събитията от 2014?

— Когато през 1991 година изкуствено се създаваше държавата Украйна, за носеща идея бе приета идеологията на украинския национализъм, тъй като никаква друга работна идеология и изобщо смисъл да се създава „независимата” не съществуваше. А тази идеология, освен явния си анахронизъм, се явява напълно несъстоятелна, тъй като е построена изключително върху отрицанието, на оттласването от всичко руско.

"Украйна не е Русия" — това не е просто название на книжката на Леонид Кучма (един от бившите украински президенти – бел. Прев.), а жизнената програма на украинството. Но, както е известно, върху отрицанието е невъзможно да се построи каквото и да е, затова изхода е един – асимилация на руснаците, превръщането им в украинци, което, всъщност, наблюдаваме през всичките тези години. Такова противопоставяне и мирогледен вектор, устремен на Запад, не можеха да не доведат до конфликт с рускоезичните жители на Украйна и Русия, тъй като нито ние, нито Руската Федерация някога е страдала от суицидални комплекси, и физически не можем да позволим да се самоунищожим. Следователно, "обратният ефект" беше само въпрос на време. Подведе ни само изконното дълготърпение на руснаците.

Всичко това беше очевидно още през 90-те. През 2004, с началото на първия майдан, "украинските лекета" се проявиха в цялата си прелест и нагледно показаха, че мир няма да има. През 2005 започнах да пиша романа, през 2007 той беше за първи път публикуван, а сега се преиздава всяка година, въпреки че е забранен в Украйна.

— Глеб, ти сега сравняваше местата на боевете в Луганската република, описани в твоята „Епоха на мъртвородените”, които се водят между войските на Централната Украинска република (ЦУР) и Източна Украйна, и тези места, където се водят реални битки? Ако е така, разкажи ни доколко си ги отгатнал.

— Както и в романа бойните действия в Луганската област започнаха от северозападната промишлена агломерация Рубежное-Лисичанск-Северодонецк. Тук не е нужно прозрението на пълководец — достатъчно е да се анализира картата и да се погледне разположението на основните автомагистрали. Обаче всичко ще се решава не там, а в Донецк и Луганск. И прогнозите засега, честно казано, са неутешителни.

Първо. За пореден път следва честно да се констатира, че Донбас абсолютно губи информационната война. Нито ЛНР, нито ДНР имат днес вменяема медийна политика, а през това време 99% от украинските медии (и местните и общонационалните) конкретно работят срещу нас. Да не говорим, че в медиите няма лоялни кадри: всички, които са под 40, а това са практически всички журналисти са поголовно „украински патриоти”. Именно върху тях на времето се изля „златния дъжд” на западните финансови грандове и именно тях формира украинската система на обучение.

В следствие на това имаме напълно дезориентирано население, на което от сутрин до вечер медиите пълнят главите със зверствата на „терористите и сепаратистите” на фона на тъй демократичната и правилна Нацгвардия.

Второ. Ставаме свидетели на невероятната инерция на хората — на никой не му дреме за каквито и да е идеали, хората живеят по мерките на собствения си апартамент. Еснафството победи — съотношението на незаинтересованите и пасивните е повече от 100 към 1.

В половин милионния Луганск на победния митинг след референдума излязоха хиляда души. В седем милионния Донбас едвам ще се намерят 3 хиляди опълченци — това е по-малко от 0,5% от населението. За какво адекватно съпротивление можем да говорим? Ако ситуацията не се промени, то нас тук всички ще ни закопаят под асфалта — в пряк, а не в преносен смисъл…

— А каква е работата с непреклонните миньори — да не би това да е мит?

— Това не е мит, но там нещата са сложни. Трябва да се имат предвид ред параметри. Първо, миньорите не са войници и армия, а работници. Второ, миньорите не са пролетариат в класическия смисъл. В масата си това са селяни, жители на малките миньорски населени места, плътно вързани към земята: към градината, кокошките, прасенцето. Съответно, тяхната война е ограничена от границите на селото им и извън него претенциите им не се разпространяват (засега!).

Трето, всички те са тясно зависими от собствениците на шахтите и централното правителство, което субсидира добива на въглища. А собствениците и правителството успяха да внушат на миньорите, че Русия ще затвори всички мини, тъй като, видиш ли, те си имат предостатъчно свои въглища. Ето каква всъщност е картинката с миньорските дивизии, които засега ги няма.

— Какви изобщо са настроенията, какво искат и чакат хората в Донбас?

— Ти сега много точно посочи още една идеологическа болезнена точка. При нас има дезориентация и поради това, че хората не разбират за какво се бори Донбас. Ясно е, че е срещу киевската хунта, но за какво именно? 

Имах възможност да видя резултатите от закритото социологическо допитване, на които мога да се доверя напълно, тъй като зная кога и как е провеждано изследването. Така че, за да е по-ясна картината: на въпроса как виждат бъдещето на Луганска област, грубо отговорите изглеждат така:

1. в състава на унитарна Украйна — 10%

2. в състава на федеративна Украйна — 30%

3. като независима държава — 15%

4. в състава на Русия — 40%

5. не са се определили — 5%.

Това са данни от началото на май. С всеки минометен обстрел на населените места, с всеки убит мирен жител планката на настроенията клони против Украйна. Анализът на социалните мрежи показва, че хората започват да изпитват чисто физиологична неприязън – отвращение към всичко свързано с украинската държава и конкретно символите й – химна, флага, герба – в „Епохата”, между другото, това също е описано достатъчно ясно.

— Хубаво, а доколко изобщо съвпадат пророчествата в романа и реалните събития?

— Като цяло, по основните точки (тоест без детайлите) не съвпадат засега само два момента. Въстаналият Донбас няма единно командване и на територията му официално не са въведени войските на НАТО. Но и първото и второто, както ми се струва, е достатъчно близка перспектива.

Разпръснатите отряди така или иначе ще се обединят, тъй като други варианти за оцеляване няма. Що се касае до западните войски, то военните специалисти и наемници отдавна са там, а въпросът за официалното разполагане на сборен контингент ще се реши също достатъчно бързо. Както виждаме, украинската армия и Нацгвардията са хубави само когато се ползват против мирното население.

— А как ти лично се отнасяш към идеята за Новоросия? Трябва ли Новоросия да стане отделна и от Украйна и от Русия държава или да влезе в състава на Русия?

— Първо. Към идеята за създаването на Новоросия аз се отнасям с огромна надежда. Считам, че това е най-логичния и правилен сценарий. Украйна като проект не се получи — днес това вече е аксиома. За 23 години "незалэжност" (укр. „независимост” – бел. прев.) икономиката напълно деградира. Жилищния фонд на страната е амортизиран на повече от 90%. Строят се само търговски и развлекателни центрове — парични сокоизстисквачки. Съответно, страната е разграбена: всичко, което можеше да се налапа, беше изнесено в чужбина — общия държавен дълг съставлява над 37 милиарда щатски долара. В областта на културата, науката и изкуствата е пълна нула. Църквата е разделена, открито се извършва гонение срещу Руското Православие и неприкрита експанзия на униатите. Държавната политика на унитарната украинска държава доведе страната до физически разпад, а народа — до кървава гражданска война. Дойде време за решителни промени.

Второ. Уверен съм, че Новоросия не трябва да се спира само върху земите на Донбас — Луганската и Донецката републики, тъй като това е абсолютна задънена улица по следните причини:

а) Украйна никога няма да се смири с загубата на Донбас и с поддръжка от страна на Запада ще води с тях перманентна война (виж опита на Южна Осетия);

b) икономически Донбас не може да е самодостатъчен. Съответно, "пътната карта" на бъдещето на Новоросия трябва да изглежда така:

1. създаване на единна държава Новоросия (засега от двете области на Донбас) с единно ръководство;

2. обединение на разпръснатите отряди на опълчението в единна армия с единно командване;

3. експанзия на народно-освободителните движения на Слобожанщината, Приднепровието и Причерноморието — тоест на целия "руски пояс" на Украйна;

4. военната поддръжка на въстаналите области в случай на опит от страна на киевската власт да проведе и там АТО (антитерористична операция) по типа на тази, която сега забъркаха у нас;

5. освободителен поход срещу Киев.

—  И колко близка е Новоросия до такъв сценарий днес?

— Имах много големи надежди за събранието. Но, както виждаме, Новоросия още не е съзряла за единен проект. Имаше надежди за Олег Царьов като единствен политик от общонационален мащаб, около който би могла да се случи кристализация на единното политическо ръководство, но това също, явно, не се случи.

Видимо, просто времето още не е дошло, и засега всичко се държи върху стихийните лидери — такива фигури като Александър Бородай и Валерий Болотов, а също на ръководителите на военното съпротивление — Игор Стрелков, Игор Безлер и други командири.

Обаче именно тези хора днес творят историята. Местните елити напълно загубиха какъвто и да е контрол над ситуацията. Нагледен пример: тези дни ръководството на наглед засега напълно легитимния Лугански областен съвета публикува откровено подлизурски поздравления по адрес на Петър Порошенко. За какво обществено уважение към тези хора и представяните от тях органи на местната власт може изобщо да се говори?!

— Руската интелигенция не приема идеята за насилие, дори ако с помощта на насилие искат, например, да достигнат свобода. Руската интелигенция е против "добрината с юмруци". Оттук е всичкия този толстоизъм, непротивенето. А ти как се отнасяш към насилието?

— Руската интелигенция, според мен, е термин от миналия век. Кой е това? Глашатаите от Болотния [площад]? Музикантът Макаревич, учещ ни на "истината на Майдана" и в същото време свирещ на парти на олигарх на Сейшелите? "Съвестта на нацията" писателят Шендерович? Журналистът Портников? Клоуните от Майдана, докарали работата до гражданска война? Коя е тя — съвременната интелигенция? Считам, че дойде време да се преразгледа и очисти това понятие.

Относно "добрината с юмруци" изобщо не разбрах… води се война на унищожение. Трябва да се разбира ясно: не украинската власт се опитва да принуди към ред източните сепаратистки области, а антируският проект „Украйна” стана авангард на поредния поход на Изток. Целта съвсем не е Донбас, целта е Русия. Цялата логика на действията на киевската хунта, целия алгоритъм на предприеманите от нея действия еднозначно говори за това, че основната задача е разпалването на пълноценна гражданска война на изток и въвличане в този процес на Руската Федерация като пълноценен участник на военния конфликт. И какво да се прави в тази ситуация? Да вдигнем ръце и да дадем буза, за да получим щедри украински шамари и радостни аплодисменти от Нуланд, Ащън и Псаки?

— На руския народ не му стига самоорганизация. Той се надява на държавата и държавната бюрокрация, в това число и във военните въпроси. Струва ми се, че всяка самоорганизация на народа започва с военна самоорганизация. Как се отнасяш към тази мисъл?

— Давай да погледнем референдума за независимост на Луганската Народна Република. Нямаше практически никаква обичайна организация. На избирателните участъци седяха не повече от 2-3 жени-активистки. Нито един милиционер. И какво стана в резултат? Явката беше над 70%! Нито едно произшествие! Нито едно! Такава активност сме виждали само в най-напрегнатите моменти на първия майдан, когато Юшченко противостоеше на Янукович. Не е ли това нагледен пример за народна самоорганизация?

С военната самоорганизация е същото. Криво-ляво се събра опълчение и засега достатъчно успешно противостои на украинската редовна армия, спецслужбите и чуждестранните наемници, въпреки просто неприличния превес на последните във военна техника и тежко въоръжение. С голи ръце се борят на практика. А, забележи, никакви стандартни процедури на мобилизация още не са се провеждали — бие се засега реално опълчение, само доброволци. Така че стига ли и тук самоорганизация?

Руският народ дълго търпи и дълго запряга, но е добре никой да не се оказва на пътя на "птица-тройката". По някаква причина враговете ни винаги забравят, че руснаците имат хубавата традиция да завършват войните в столиците на своите противници.

Справка

Глеб Бобров — руски писател и журналист. Роден в семейството на педагози. След завършването на средно училище отбива наборна служба в Съветската армии. Служил е като снайперист в 860-и отделен мотострелкови полк на 40-а армия в Афганистан (Файзабад, провинция Бадахшан).

Награден с медал на ДРА "За смелост".

От 1992 година пише проза. През 2007 г. издателство "Эксмо" (Москва) издава книгата "Солдатска сага", в която влиза цялата "афганска проза" на автора.

През 2008 г. издателство "Яуза" (Москва) публикува романа-антиутопия "Эпоха мертворожденных", посветен на хипотетична гражданска война в Украйна. Романът предизвиква достатъчно скандален резонанс, и по състояние на 2014 година е преиздаван пет пъти. С началото на политическата криза в Украйна за романа отново се заговаря като за пророчески.

Журналистическата и обществена дейност на Бобров го тласкат към политическата публицистика. През 2005 година в съавторство с К.В. Деревянко и Н.А.Греков той издава книгата "Тарас Шевченко — кръстникът на украинския национализъм", а през 2012 в съавторство с К.В. Деревянко – книгата "[Леся] Украинка срещу Украйна". В тези научно-публицистични монографии от позициите на лит. критика се дава оценка на творческото наследство на каноническите украински кумири.

Живее в Луганск. Член на Съюза на писателите на Русия. Главен редактор на сайта за съвременна военна литература www.okopka.ru.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase