Само на три часа път от столицата Пхенян се намира най-изолираният ски курорт в света - Masik Pass. Той има 11 писти, 4 лифта и магазин за наемане на екипировка. Луксозният хотел в него има 120 стаи, басейн, сауна, бар и караоке. Снегомобилите са внесени от Китай, а седалковите лифтове от Австрия, след като Швеция отказва да работи със Северна Корея. Отказът КНДР определя като "сериозно нарушаване на човешките права". Курортът има рейтинг от 4,5 в TripAdvisor, но от там става ясно, че туристите са главно хора от самата Северна Корея.

Страната винаги е изобразявана в медиите като бедна, гладна реликва от миналото, но сведения от дезертьори обрисуват и друга картина, пълна с нюанси -  в реалността кафенетата на Пхенян са пълни с настойници, които четат от таблети, тийнейджъри, които говорят по телефона, а някои от тях карат BMW или Мерцедес.

Ключът да разберем кой наистина е на власт, дали някога ще започне революция и какъв е всекидневния живот в Северна Корея, се крие в разбирането как държавата и обикновените хора печелят пари.

Северна Корея е най-добре позната с желанието си да взриви целия свят с ядрено оръжие. Когато Ким Чен Ун осъзнае, че народът му е гладен или една от яхтите му има нужда от ремонт, той започва да покачва напрежението в района - отправят се заплахи и се изстрелват ракети. В крайна сметка САЩ решават да се примирят и да намалят някои от санкциите или да изпратят социална помощ на КНДР в замяна на връщане към нормалността. След като са нахранени, Ким и неговите подрръжници бързо се превръщат от кръвожадни диктатори в симпатични, но ексцентрични дипломати. Всичко обаче се повтаря няколко месеца по-късно.

Но въпреки че обсесията на Ким Чен Ун с ядрените оръжия е тази, която приковава вниманието на медиите по цял свят, тя е само част от група методи, които Северна Корея използва, за да постигне най-главната си цел - да остане жива.

Истината е, че КНДР не може да остави настрана ядрените си оръжия, без да стане ирелевантна. В същото време не може и да преуспява, заради множеството санкции, наложени срещу нея, заради това, че заплашва да потопи цял американски щат. Заради това трите поколения лидери на Северна Корея са били принудени да усвоят изкуството на преговорите, така че да останат на повърхността, без да изгубят онова, което кара света да им обръща внимание.

Преди да създаде Корейската народно-демократична република, Ким Ир Сен не е човек, който хората си представят като Върховен лидер. Той се бие редом с китайските комунисти, а по-късно и със съветската армия, което го прави добре подготвен военно, но му липсват други умения, които да го направят добър ръководител. Неговото образование е ниско, владее корейски средно, но въпреки това е избран за лидер, разбира се, не и без помощ. Всичките му речи биват одобрени предварително от СССР, което превръща КНДР в сателитен режим на Съветския съюз.

До края на Корейската война Ким Ир Сен се е превърнал в национален герой - звание, което води до по-големи амбиции. Неговата отдаденост на социализма се превръща в краен национализъм и се появява желанието Пхенян да е повече от марионетка на Пекин или Москва. Много съветски дипломати са изгонени, а КНДР застава между Китай и Русия, осъзнавайки, че може да си играе с тях и да ги настройва едни срещу други. Пекин винаги се старае да даде повече от това, което Москва дава като помощ на Северна Корея. Разбира се, и двете държави знаят, че са разигравани, но предпочитат това пред нещо по-лошо - доминиращото присъствие само на едната страна. Тези отношения, малко или много, продължават и до днес.

Медиите обичат да изобразяват Китай като единственият приятел на Северна Корея, но реалността е, че КНДР от много години не е марионетка на нито една държава, а отношенията й с Пекин са по-скоро въпрос на възможности. Стратегията на Китай съвпада с тази на Северна Корея - страната трябва да оцелее, но не става дума за развитие и просперитет. Това, което Пекин иска, е стабилност, тъй като ако най-лошото се случи, и КНДР загине, 25 млн. необразовани, културно несъвместими бежанци, ще залеят провинциите с най-слаба икономика. Още по-зле би било, ако Северна Корея спре да бъде буфер между Китай и Южна Корея,  а американската армия настани своите военни там, точно на прага му.

Китай е щастлив, стига Северна Корея да не предизвиква прекалено много напрежение. Разбира се, най-добре би било ако Ким Чен Ун последва собственото си обещание и отвори икономиката на КНДР, разчитайки повече на търговия, отколкото на ядрени оръжия и давайки причина на американските войски да се изтеглят. Но Китай осъзнава каква е реалността и че влиянието й е ограничено.

Пекин наистина е най-големият търговски партньор на Пхенян, а това ни кара лесно да забравим, че Китай може да унищожи Северна Корея физически и икономически, ако реши, и е много вероятно да има подготвен план за смяна на режима, ако се наложи. Но това, което не може да направи, е да повлияе на мисленето на хората в страна, в която пропагандата е толкова добре развита. И въпреки всичко, нито една от двете страни няма да има полза от драматични действия.

Когато Ким Чен Ун се срещна със Си Дзипин, лидерът на КНДР бе забелязан да си води бележки, докато Си говореше. По това време Китай бе подкрепил санкциите на САЩ срещу Северна Корея и въпреки това Си беше първият лидер от 14-години насам, който посети Пхенян. От друга страна КНДР разбира, че не трябва да прави нищо, което ще разстрои държавата, която й е най-близка до определението "приятел", тъй като добре знае какво е да загубиш съюзник - след разпада на СССР, Северна Корея страда от смъртоносен глад, който убива между 200 хил. и 3 млн. души.

Преди СССР, Северна Корея си осигурява храна по кооперативен път - фермерите събират продукцията си и я предоставят на държавните кооперативи, които я разпределят между населението. Това работи  толкова добре през 50-те, 60-те и 70-те, че кара китайските градове по границата да завиждат. През 80-те и 90-те обаче системата се срива. 450 грама дажби храна на ден през 1994 г. стават 128 грама до 1997 г. Скоро едва 6% от обществото получават храна от държавата, която е обещала да не ги оставя гладни. Това е един от повратните моменти в историята на Северна Корея, заедно със смъртта на първите й давама лидери.

Капитализмът в КНДР не съществува - частната собственост и търговията са незаконни в страната, но може да бъдат видяни навсякъде - сред най-бедните и сред най-високите етажи на властта. Почти всички са назначени на държавна работа и все пак 63% от дезертьорите, интервюирани през 2010 година признават, че са работили на неофициална работа на сивия пазар. Омъжените жени могат да се регистрират като домакини на пълен работен ден и да не започват държавна работа, което им позволява да започнат свой бизнес. По крайпътните пазари на цялата страна жени продават домашна храна или вносни стоки като руски цигари и китайска бира. Иронично, заради това жените в Северна Корея имат изненадващо силни права. В КНДР те изкарват повече пари, отколкото съпрузите си.

Разбира се, държавата е наясно с тази нелегална дейност и може да я елиминира, ако реши. Но след като КНДР така и не се е възтановила напълно от близо 3 десетилетия убийствен глад, нейният народ се опитва да оцелява, разчитайки именно на тези частни пазари. Цялата търговия няма никаква политическа цел, само материална. Бедните просто искат да оцелеят, а богатите - да водят по-луксозен живот. Никой не цели край на режима. Заради това държавата регулира пазарите, налагайки определени ограничения. Понякога дори окуражава частния пазар.

Но всичко има своя лимит. През 2009 година на всички севернокорейци им бе наредено да обменят банкнотите си, като за всеки човек имаше лимит от 100 хил. йени. Това заличи спестяванията на много семейства и доведе до най-близкото, което КНДР е виждала като протест. Това научи корейците да не вярват на собствената си валута и заради това по-голямата част от търговията се прави с чужди валути, най-вече китайска йена.

Не само обикновените хора се обръщат към капитализма - правят го и държавните общества и департаменти. В продължение на десетилетия много офиси получават минимални или накакви финанси, което ги принуждава да сами да се справят. Всеки с някаква власт там, може да започне бизнес, често използвайки националната армия за работническа ръка. Тези, които играят играта добре и са подкрепени от правилните хора, могат да станат много богати, дори и по международните стандарти. Тези заможни семейства карат луксозни коли, имат смартфони, хранят се със западна храна в Пхенян, който някои хора шеговито наричат Дубай на Северна Корея.

По този начин, а и много други, Северна Корея всъщност е съставена от две отделни държави - онази Корея, която света вижда и тази, в която живеят голяма част от гражданите й. Онази, с високите сгради и ярките светлини, които виждаме на снимки и тази, в която почти няма електричество. Огромния монумент на социализма и пазарите, със западни стоки около него. И не на последно място - непоклатимият съюзник, който реално в най-добрият случай е просто амбивалентен.

Засега тази система работи. Но след време, подобно на машините, получени от СССР, чрез които работят фабриките на КНДР, просто ще спре. И все пак е впечатляващо колко дълго е продължила да работи. Колкото и странно да звучи, генията на Северна Корея се крие в нейната самодостатъчност. Тя е напълно наясно, че една толкова малка страна няма думата в глобалния свят.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase