Кога страхът е нереален...

Елена Шахънска, консултант по личностно развитие, пред Dnes.bg
Обновена: 18 май 2012 07:49 | 17 май 2012 12:45, Петя Славова
0
Кога страхът е нереален...
Снимка: Личен архив

Има много начини, чрез които човек може да си помогне. Дори, когато се чувства най-зле, не винаги правилният път е да се снабди с някое лекарство, което да потуши проблема. Според Елена Шахънска, човек може да направи много неща, за да се погрижи за душата, тялото и емоциите си. Може да видим какви са те в книгата й, която излезе у нас на 11 май.

Книгата се казва „Раят зад страха”. Всъщност страхът ли е най-големият враг на човека?

Страхът съществува само доколкото му вярваш. За един неосъзнат човек, страхът може да е спирачка, но може и да е катализатор. Колкото повече се осъзнаваш обаче, твоят катализатор започва да става любовта. Любовта те движи, когато знаеш кой си или когато просто обичаш. Любовта е вдъхновение и ежедневен ентусиазъм, че си близо до природата си. Тогава нещата се случват много по-гладко.

Докато в дъното на съществото ти си движен от страх, приемаш една ситуация за проблемна. Бориш се с нея, не вярваш в живота, а се опитваш да го контролираш - това е огромен разход на енергия. Води до напрежение и болести. Ако обаче откриеш любовта в себе си, може да разглеждаш ситуациите като предизвикателство, като част от твоя път, който те разширява и те прави по-мъдър, по-уверен. Предизвикателствата са необходими, за да израстваме. Ти избираш през коя призма ще гледаш живота. Затова и корицата на книгата ми е толкова контрастна - на светлина и мрак. Картината е една, но от теб зависи дали ще видиш в нея Рая или Ада – през призмата на това, което носим дълбоко в ума си. Книгата ми работи именно с него - за да го променим. Защото имаме властта над това. Страхът не съществува. Той се поражда само от напреженията в ума.

Колко време отне да написването на книгата?

Ако трябва да съм честна, ще кажа, че целият ми живот е свързан с нейното написване, той като от години се занимавам с личностно развитие. Преди години издавах списание SELF-HELP. То пък съвпадна с личните ми панически атаки, с които се борих две години. Колкото повече теми пишех в списанието, толкова повече овладявах и себе си. Започнах да предавам тези знания на хората около мен. Видях, че им помагат и това ме доближи до идеята да започна да ги записвам. Отидох за 3 месеца в Индия, после прекарах и 3 месеца в Куба. Не знам какво точно се случи там, но книгата започна сама да се лее от мен. И освен всички методи и подходи, просто се свързах с по-висшата си сила. Започнах да пиша, след което прочитайки какво се е получило, си казах, че вървя в правилната посока. От тогава все едно животът ми се раздели на две части, а аз се сбогувах със страховете си. Имам чувството, че съм преминала през всичко това, просто за да напиша тази книга, защото трудните моменти от миналото ми, все едно не се бяха случвали. Целият кошмар през който преминах, сякаш е бил за да разбера как човек може да влияе на себе си по алтернативен начин. Макар, че за мен това е стандартният начин, а алтернативният е с хапчета, но съвременния свят е обърнала тези две линии.

Споменахте списанието, което сте издавали. Как се прави подобно издание у нас. Все пак българите са известни със своя негативизъм. Често мърморим и чакаме някой друг да се погрижи за нас.

Ние сме потиснат народ, за който често някой друг “се е грижил” – чужди влияния, комунизъм, догми. Когато чакаш нещо извън теб да се погрижи за теб, ставаш инертен и му даваш силата си. Щастието и усещането за успех са свързани с вътрешната свобода. Човек трябва да се обърне навътре в себе си, за да си възвърне силата, която носи по рождение. Вярвам, че ние сме божествени създания, които носим огромен потенциал в себе си. Свързани сме на дълбоко ниво. И ако се докоснем до него, може да променим света.

В България все повече хора се интересуват от тези теми. Живяла съм в Швейцария и когато се върнах от там, реших да направя списание за личностно развитие и духовни практики – всякакви подходи към себе си, които ти помагат да се хармонизираш и да внесеш щастие в живота си. Като се започне от собствения ум и емоции, мине се през отношенията ти с хората, с работата, със света и се стигне до разбиранията ти за това кой си и защо си роден. Това е подобряване на качеството на живот отвътре-навън – това е темата на бъдещето. Чудих се дали ще има хора в България, които да се интересуват от това, защото колкото и да е древен този подход към живота, си е и супер напредничав, а списанието предлагаше много качествени материали по темата, а не просто скалъпена информация. За моя голяма изненада, хората бяха жадни за това. Обнадеждих се, че щом е така, нещата в България ще започнат да се оправят.

Но...

Но не се получи, защото бизнесът у нас, правителството, включително и медиите, все още стоят върху някакво остаряло статукво и го крепят да не се разпадне. Т. е. когато се задава нещо ново, те всички още повече се вкопчват в старото и отблъскват новото. Това е страхът. Аз предлагам нещо коренно различно - Свободата на човека. Но не се намериха влиятелни хора, които да я подкрепят финансово (на думи имаше много подкрепящи). От години ми се случват подобни неща. Още, докато бях на 18, отидох в едно радио и поисках да водя предаване за щастието на човека. Имах цялостна концепция. Исках да говоря на хората как да бъдат щастливи. Собственикът на радиото тогава ми се изсмя: „Ти луда ли си, това да не ти е радио Христо Ботев.” Т. е. той сметна това, което виждам за бъдещето – като визия от миналото. Скоро в едно телевизионно предаване по подобна логика ми повтаряха, че говоря теоретично, всеки път, когато започнех да обяснявам практическата част и ме прекъсваха – не искаха да чуят. Какво означава това? Недалновидност, клишираност, рамка и ограничен поглед, припряност, живот по диагонал – просто ей така, както дойде. И се вярва само на някой, който веднъж е бил утвърден навън – някой чужденец го е признал. Ние сами не можем да вникнем и да преценим кое е добро. Затова списанието спря да излиза. Сега пък с книгата не можах да си намеря издател – не ми се занимаваше и с това. Нашите издатели обаче ръкопляскат на чужди автори, но ако тези автори се бяха родили в България, не съм сигурна какво щеше да е отношението им към тях. Като че ли не можем да сме първите и да кажем – ето това е добро, да усетим новото и да се доверим на преценката си. Все чакаме първо друг да го каже – ако е чужденец – значи е вярно :)

Това е може би поради липсата на самочувствие.

Да, нямаме увереността, която ни е нужна. Но тя идва с изграждането на себе си. Със следването на мисията си – с това, кой си. Тя се изгражда вътре в нас. Не е следване на чужд авторитет. В България сякаш има две паралелни реалности. В едната живеят все повече хора, които работят със себе си, знаят кои са и накъде вървят - чувстват се добре и знаят, че това зависи от тях. А в другата живеят хора, които вярват само на това, което виждат и се страхуват, че нищо не зависи от тях. Искам тези две реалности да си подадат ръка. А това може да се случи когато хората започнат да се доверява на сърцето си - то знае истината, защото всички са свързани на това ниво. Така промяната ще дойде сама, защото тя е вътре в нас.

Човек сам ли трябва да усети да промени пътя си или е необходима намесата на медии, семейство, защо не и на образованието?

Сам. Но съм голям привърженик на идеята за навлизането на техники за работа със себе си в образованието. Медитацията, например, е нещо, което човек трябва да знае още от детската градина, защото тя те кара да влезеш вътре в себе си и да се закотвиш там. Ето така, например, в момента някой казва, че е криза и на повечето хора животът им се разклаща. Но ако вярваш в себе си, може да запазиш стабилност и да си изградиш алтернативен път на развитие. Смятам, че не е нужно да се опитваме да променяме околната среда с някакъв излишен активизъм и масови мероприятия. Единственото, което работи е човек да открие хармония в себе си. Само това отприщва трайна промяна.
 

 


0
Напиши коментар Коментари