Д-р Юлиана Панова е единственият лицензиран доктор сред българската колония в Чикаго, който практикува в сферата на клиничната и съдебната психология. Тя е получила магистърската си степен по психология от СУ “Св. Климент Охридски”, след което е защитила докторат  в Argosy University – Illinois School of Professional Psychology.  Д-р Панова работи през последните 8 години в психиатрични болници и амбулаторни клиники в Чикаго. Понастоящем тя е директор на Института по международни психологически услуги в Чикаго.

Д-р Панова, как световната икономическа криза се отразява върху психичното здраве на българските имигранти в САЩ?

Както на всички други по света – мултиплицирайки стреса и несигурността. Естествено, реакциите са разнородни според психичните, физическите, финансовите и не на последно място професионалните ресурси.

За много имигранти, за които “дупките” в старата конюнктура бяха основният финансов източник, кладенецът пресъхна. За други, за които основният поминък се базираше на строителство, транспортни услуги, търговия с движимо и недвижимо имущество, животът също много се утежни.

Но най-често нашите имигранти се оплакват от депресии, панически разстройства, фобии и семейни проблеми. Проблемите с психичното им здраве се дължат на това, че някои от тях са предприемали сложни и недомислени финансови комбинации, заради което са затънали в непосилни дългове.

Имаме случаи, в които наши имигранти се пoдлъгват от лесната печалба и се захващат с полулегални или нелегални дейности, след което попадат в ръцете на закона.

Естествено, сблъсъкът с кризата е доста травмиращ, а страхът от сблъсъка държи човека под непрекъснато напрежение. От това за съжаление се разбиват психиката, здравето и моралът.

Искам да подчертая също, че най-малко засегнати от кризата са тези наши имигранти, които са придобили в САЩ по-висока квалификация. Което е пример за това как добрата инвестиция в собствената ти квалификация се отплаща в тежки времена като тези.

Какъв е психологическият портрет на българския имигрант в САЩ най-общо казано?

Аз и преди съм казвала, българинът е много предприемчив. Дългите борби за оцеляване са развили в него находчивост, креативност и интелигентност, но това се съчетава с недоверие, нихилизъм и за съжаление в нередки случаи толерантност към лъжата като необходимо средство за постигане на целта.

Забелязала съм също, че средностатистическият български имигрант има тенденцията да се мери непрекъснато с другите, което, от една страна, е компенсаторен механизъм за справяне с преживяването на собствена непълноценност, но, от друга страна, пък го стимулира за развитие.

Повечето българи, когато дойдат в Америка, поради самото естество на имигрантския живот губят “почвата под краката си”, на която са се крепели самооценката и идентичността им. Загубват социалния и професионалния си статут.

За огромна част от имигрантите адаптацията в новата култура се оказва много трудна поради недобро познаване на езика и неподходяща квалификация по американските стандарти. За съжаление при много от тях усилията не се насочват в правилната посока, като научаване на езика и получаване на квалификация по местните стандарти, а в показност и псевдоуспешност, които не само не помагат, а блокират или ги отклоняват от тяхното правилно развитие.

Притеснявал ме е и продължава да ме притеснява фактът, че средният български имигрант е със зле прикрито ниско самочувствие, което и често е причината за доста болести.

Има ли наркомани и алкохолици сред нашите имигранти?

Разбира се. Може да се каже, че една доста голяма имигрантска общност е представителна извадка на цялата нация. Обикновено наркотичната зависимост или алкохолизмът при имигрантите започват като самолечение. Ако използваната психотропна субстанция е стимулант, той доставя на човек усещане за прилив на енергия, ефективност и благополучие, а ако е опиат, го вкарва в нереален свят на блаженство и халюцинации, откъсвайки го от реалния такъв, в който има страдание и болка.

Във всички варианти субстанцията доставя временно и нереалистично усещане за себе си и бягство от реалността, с потенциалноопасни и необратими последствия за мозъка и целия организъм. Излишно е да отбелязвам, че такъв подход към проблемите само ги задълбочава, което в резултат отново подхранва нуждата от бягство в ефекта на субстанцията или е една “спирала надолу”.

Как близките на имигранта, които остават у дома, могат да се преборят с болката от неговото заминаване?

Преди години имигрирането на член от семейството е било много травматично за всички – оставащи и заминаващи. Психически тази загуба е била измерима само със загуба на близък поради смърт или развод. Причините са били неяснотата, дългосрочността и често окончателността на загубата, както липсата на възможност за адекватно общуване.

За щастие в днешно време загубата на близките поради имиграция не е толкова окончателна и трагична. Благодарение на новите технически достижения (в последните 10 години) - достъпни за всеки телефонни връзки, интернет аудио- и видеовръзки, регулярната комуникация с близките по света стана част от битието (дори от всекидневието).

Дори се случва нещо парадоксално - много имигранти поради носталгията посвещават много повече време на комуникацията с близките в България, отколкото биха правили, ако си бяха останали у дома в родината.

Също огромна част от имигрантите (легалните) могат да си позволят често да се връщат или да канят близки в САЩ, което също облекчава болката от загубата им. В по-тежко положение са нелегалните имигранти, но това е друга и по-дълга тема.

Какъв тип хора се адаптират по-лесно в живота в имиграция?

Когато българинът имигрира, той мисли, че ще си реши проблемите, които е имал. Бягството от тях, като имиграцията, не само не решава вътрешния ни проблем, а обикновено дори го изостря, защото в родината, както се казва, и стените помагат.

Ще ви дам пример от една сериозна статистика. Обикновено тези, които постигат успех и добра адаптация в имиграция, са били успешни и в родината си. Тези имигранти в началото също срещат трудности и често изпитват сериозен стрес, но за разлика от неуспелите имигранти знаят как да го адресират и се учат от собствените и от чужди грешки.

Всеки, който има някакви проблеми в обективното си възприятие, оценка и анализ на себе си и средата, в която живее, е склонен да създава и живее в илюзорен свят. Такъв човек неизменно би имал трудности във всяка една среда, а още повече в чужда. Трябва да се знае, че не всеки е достатъчно пригоден или мотивиран за имиграция и това е нормално.

Имиграцията е изключително трудно и самотно преживяване за всеки, дори когато човек е дошъл легално и със семейството си. За много хора субективните придобивки и постижения в имиграция не успяват да оправдаят загубите от напускане на дома и близките. При това американската култура и стил на живот в големите градове са много индивидуалистични, интензивно целесъобразни, конкурентни и все по-комерсиализиращи се, което е много стресиращо дори за “местните” американци.

А представете си как тази доста интензивна атмосфера може да се отрази на новодошлия от едно по-групово емоционално-експресивно общество с доста различен манталитет, ценности и темпо на живот, като например в България.

В САЩ никой няма да го чака да се адаптира, а имигрантът трябва много бързо да се хвърли във водовъртежа на живота и да се учи да “плува” в движение, при това без опората на близки и приятели, които или са далече, или са в същия дистрес.

Сериозен проблем се явява, когато имигрантът вземе решение да не се върне само поради възприятие (или илюзия) за социален натиск или осъждане за провал от близки. Друг много често срещан проблем е, когато имигрантът се прибере разочарован от Америка ... и реалността в България му се стори още по-неприятна. Но истината е, че заради кризата много имигранти започват да поглеждат назад към родината с надежда и да се завръщат.

Има ли българинът в Чикаго, т.нар. байганьовски комплекс?

Искам обаче да направя уговорката, че по правило всяка генерализация е погрешна, т.е. винаги има изключения. Но моите наблюдения са, че обичаме да се ласкаем от мисълта, че сме по-специални от другите.

Средният българин както у нас, така и в имиграция е придобил необходимостта да вярва или поне да подведе другите да повярват, че е сведущ във всяка сфера. И тази тенденция особено се откроява в такава интернационална смесица, каквото е обществото в САЩ.

Също така нашите имигранти се ласкаят, когато могат да си покажат терикатлъка на другите. Неслучайно моделът “Бай Ганьо” е толкова популярен у нас и по света.
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase