Доколко е опасна агресията при децата от 3 до 7 години ни обясни психотерапевтът Валентина Маринова  от Психотерапевтичен институт по социална екология на личността. Според специалиста наличието на агресивна енергия у човека е също толкова присъща, колкото търсенето на близост и обич. Така вместо да се страхуваме от подобни прояви, по-добре е да си дадем сметка, че ако се откажем от своите агресивни импулси, се превръщаме в половинчати хора, каза още психологът пред Dnes.bg. Ето и целия ни разговор по темата.

В последно време много се заговори за агресията при децата. Ставаме свидетели на ученици, които посягат, дори с хладно оръжие, срещу своите до вчера приятели. Но какво означава всъщност агресията и не е ли опасно детето да я потиска в себе си?

Абсолютно, дори е страшно. Нашумяха случаи, които описахте, напоследът имаше такива примери в Америка, разбира се, и в България. Все пак и у нас сме ставали свидетели на доста агресивни ситуации в училищата. Тези случки почти никога не са инициирани от хора, които са агресивни по дефиниция. Извършват се от деца, които са кротки и никой не е очаквал подобно поведение от тях. Агресията при хората, които могат да боравят до различните степени с нея, не е страшна. Но ако я превърнем в табу и гледаме никога да не сме агресивни, това вече води до нещо много по-опасно. Защото забраната на естествените емоции у хората винаги намира проява в някаква по-силна степен. Все пак никой не може да се откаже от тази част от себе си.

Днешните възпитатели учат ли детето да контролира агресията си, без да я прикрива в себе си?

В съвременното ни общество тенденцията и у родителите, и у учителите е да възпитават децата да не са агресивни, да спират всяка проява на агресивните импулси в детето. А трябва да се прави разлика между насилие и агресивен импулс. Първото е поведенчески акт, при който се наранява друг. Второто не е задължително да завърши с насилие. Може да му се намери адекватен израз и детето трябва да се учи да изразява това по съответния и подходящ начин. Смятам, че като цяло учителите и родителите не са подготвени за това.
В момента навлизат модерните подходи на възпитание, в които се говори за позитивно и привързано родителстване, за ненасилствена комуникация. Като цяло това е добре, но когато тези подходи се издигат в догма, те започват да блокират самите възрастни да бъдат спонтанни, автентични, да бъдат цялостни личности, които също изпитват яд, гняв и знаят как да ги изразяват. И така детето се учи постепенно, че това не е страшно и че има място в живота му. Докато сега родителите много повече се стремят да бъдат позитивни, да бъдат равни с децата си, да не изразяват своите „негативни” емоции и преживявания - nапример да се скара рязко на детето, за да не го стресира, да му обяснява всяко нещо, да говори с него като с голям...

А как трябва да се постъпва в подобни ситуации?

Агресията невинаги води до нещо лошо, тя се възпитава. Всъщност обществото ни е толерантно на всякаква форма на насилие, а е нетолерантно към адекватните степени на агресия. В зрелите общества е точно обратното. Там не се толерира насилието, но хората приемат нормалните форми на агресия. Ще дам пример с протестите на Орлов мост. Те станаха нерегламентирано. Хората се събраха и затвориха част от София. Получи се задръстване, заради което обществото оплю излезлите и овика как за 40 минути е причинен такъв дискомфорт. В едно демократично общество подобен дискомфорт бива изтърпян от другите.

В същото време в българското общество, включително медиите (които играят голяма роля за оформяне на българското общество, децата и информиране на техния светоглед) просто бълва от насилие. Нямам предвид филмите, в които има убийства. При тях е въпрос родителят да даде позволение на детето си да гледа или не. Става въпрос за начина, по който се говори за малцинствата. Например за хората с различна сексуална ориентация, с психични заболявания. Даже последното напоследък се превърна в актуална тема. За тези неща се говори по един начин, който е насилие срещу тези хора. Те сa заклеймени. Децата чуват как тези групи влизат в някаква обобщена статистика, но никой не реагира. А това е насилие – посяваме семената на неприемане към определени групи от хора. В същото време не позволяваме на детето си да извика, да бутне другарчето си или грубо да вземе някаква играчка. Подобна негова реакция изправя всички на нокти.

Какви са подходите, които трябва да се пробват в България?

Когато дете е в контакт с някакъв агресивен свой импулс – именно в тази възраст между 3 и 7 години, то пробва много неща. Изпитва родителя какво ще приеме и какво не. По този начин децата порастват, научават се на граници, на правила. Ако детето показва агресия към друг – примерно свое братче, много е важно родителят да покаже, че уважава факта, че детето е ядосано, но спира неприемливото му поведение. Така и детето усеща, че е разбрано. Но с него трябва да се говори като с дете, не като с възрастен, просто защото то е малко. Трябва да му обясняваме нещата на неговия език. Може да използваме приказни герои, с които да го караме да навлиза в определени ситуации, без да се плаши, да ги наблюдава. Забраната на детето да бъде автентично и да изрази емоциите си е доста опасно. Детето ще порасне потиснато, без самочувствие, и най-важното, без да знае какво да прави, като е ядосано.
 
Защо в детските градини и училищата няма подобен подход към децата?

Защото там няма условиq за това. На практика учителите в детските градини работят в едни невъзможни условия. Те имат по 30 деца в група и е невъзможно да правят каквито и да било форми за развитие на децата. Гледат децата да се наспят, да проведат някакви уроци и това е. Трябва да се минимализират групите с до 10 деца в група, както е в другите държави. Така и учителите ще могат да развиват умения, защото учителят се явява начин на детето да опознае други авторитети извън семейството. Да види, че освен родителите му има и други възрастни, които ще му дадат различен модел на света. По различен начин ще решават ситуациите.
 
В момента политиците говорят за увеличаване на детски градини, но не и за увеличаване на броя на учителите в тях.

Точно за това трябва да има избор по отношение с алтернативни форми на обучение. У нас самите учители много се плашат от собствената си агресия. Те често са ядосани и изнервени и им идва да пометат целия клас. В същото време педагогът е в капан, в който не може да ползва никакъв арсенал, защото подлежи на наказания. Всеки може да се оплаче срещу него, дори не може да изгони ученик от клас. И при него нещата са много стопирани и се получава едно взаимно измъчване на двете групи на ученици и учители. Възрастните се страхуват да навлязат в конфликт с децата. Дори на ниво възрастен с възрастен човек гледа да не влиза в конфликти. Много трудно бихме взели страна, ако видим скандал на улицата или в работната си среда. А това също е страх от контакт със собствената си агресия – да не изкажеш мнение. Т.е. това не е проблем на децата, а на възрастните.

Има ли рецепта да се регулират тези проблеми?

Важно е практикуващи специалисти да влизат в работни групи, от които се пише законът. Важно е родителите да се отварят към нови форми на работа, както дискусии и семинари извън училището. Литературата може донякъде да помогне. В по-развитите страни, към които се стремим, родителите участват активно в учебния процес. Те дори дават доброволен труд в училището. Имат теми, които дискутират и на които канят специалисти. Училището е място, което и родителите решават как да изглежда. Това е голямата разлика с България. У нас всичко за училището е спуснато от министерството. Родителите протестират, но за отделни закони. Те не участват в процеса на училището. Също така и учителите са доста дистанцирани от родителите.

Въпросът за регулиране на тези проблеми обхваща именно израстването на децата от тяхната 3 до 7 -годишна възраст. Това е първият опит на детето за самостоятелност. Формира се неговата автономност, а това е свързано с воюването му на свобода. Но дори в обществен план всички процеси на извоюване на гражданска свобода минават с такива неща, че ако нямаш нещо агресивно у себе си, няма как да направиш дори една стачка.

В България стачките са нещо трудно...

Това е последица от авторитарния период, който в днешно време има още деструктивно повтарящи се модели. Въпреки че днешните родители почти нямат спомени от авторитарния период, още се спазва моделът на замазване на конфликтите, както е било някога. Не бива да се вика, много е важно какво ще кажат хората. Да разрушиш е нещо лошо, то веднага се заклеймява. Един от позитивните примери в историята на прехода са януарските събития от 1997г., когато недоволните хора хванаха паветата и начупиха прозорците на Народното събрание.

Сменихме системата, но не и модела?

Много се влачат старите неща. Родителите и учителите са изплашени да влизат в ролята на авторитета. Подобно явление също е директна последица от тоталитарния режим, тъй като по дефиниция за онова време авторитетът е някой „кофти“ човек. По онова време хората са нямали доверие в авторитетите – дружинни ръководители, които те карат да ходиш по бригади или партиен секретар, който издевателства върху цял екип от професионалисти, тъй като се е издигнал по партийна линия.

Така в България още се плюят авторитетите. Доверието в тях не съществува. Един учител, който има травматични спомени за своите учители, в днешно време отказва да влезе в тази позиция, само и само да не прилича на някогашните си модели. Всъщност да си авторитет, не значи да си авторитарен. Да си авторитет, означава, че можеш да отговаряш за тези, които стоят по-ниско в йерархията, защото имаш повече опит и можеш да се грижиш за правилната посока на тяхното развитие и да знаеш, че това не винаги ще буди разбиране и симпатии.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase