Минаха седем години и светът като че ли позабрави как коалицията, водена от Съединените щати тръгна на инвазия в Ирак без одобрението на ООН в търсене на оръжия за масово поразяване, каквито така и не намери. За да не бъде сам в похода срещу Саддам, американският президент Джордж Буш си намери верен, повече от верен съюзник.

Британският премиер Тони Блеър от самото начало беше твърдо зад Вашингтон и дори се създаде впечатление, че плановете за атаката срещу Ирак са правени в престъпно тесен кръг далеч преди датата, отприщила войната срещу терора – 11 септмеври 2001 година.

И ето че дойде времето, когато Блеър трябваше да обяснява своите действия. Пред обществена комисия, на живо, пред всички. Най-вече пред близките на загинали по иракските пустинни полета британски войници.

И светът затаи дъх. Ясно е, че подобно разследване срещу Буш няма как да има. Не и в този живот. Но ето Лондон реши да покаже, че където има съмнения за нещо нередно, трябва всичко да е прозрачно.

За кой ли път обаче, хората получиха прах в очите. Цели шест часа беше разпитван Тони Блеър, но нищо смислено и ново не излезе наяве от неговите показания. След 11 септември всичко се променило, заплахата станала ужасно реална, налагали се решителни действия, Саддам бил чудовище и искал на всяка цена да се сдобие с оръжия за масово поразяване, които да използва срещу Запада. Все същата плоча!

Членовете на разследващата комисия проявиха подобаващо уважение към своя експремиер и вежливо оставяха игрите му на думи без последствия. А за Тони Блеър е сигурно, че е адски добър политик и дори една сламка ще му свърши работа. Реално изслушването приличаше повече на учтив разговор на по чаша чай за някакъв личен проблем, отколкото на независимо разследване за доказване на истината около обстоятелствата, довели до инвазията в Ирак.

А тази истина засяга всички. В това число и онези 13 български войници, които намериха смъртта си във война, която може да се окаже най-малкото нелегитимна. Но едно си Блеър знае, едно си бае: „Светът е по-сигурно място без Саддам и пролятата кръв беше цената, която трябваше да платим”.

Експремиерът стигна и по-далеч като заяви, че той и Буш били решени да се борят за мир докрай, но установили, че санкциите на ООН не вършат работа. И ръка за ръка сами свършиха една работа...

Факт е, че Саддам Хюсеин беше безкомпромисен диктатор. Обсебен от мания за сигурност, той жертва живота на хиляди невинни иракчани. Политическите и религиозни гонения бяха черното ежедневие за местното население. Всичко свърши с обесването му на 30 декември 2006 година. Възмездие, несправедливост, жестокост – всеки си има своето тълкувание.

Съвсем скоро след края на ерата Саддам обаче, се оказа, че все повече иракчани, дори негови противници и дългогодишни дисиденти, изпитват носталгия по режима. Според тях централизираната власт (ако не друго) поне е давала нужното спокойствие по улиците, а и корупцията не е била толкова очеваден и тежък проблем. „При Саддам беше зле, но сега е по-лошо”, е често чувана реплика в разговорите между обикновените хора.

И (за съжаление) цифрите не дават повод да се счита, че това не е действителност. Официално над 100 хиляди са цивилните жертви след инвазията на коалиционните сили в Ирак. След пика през 2006 и 2007 година, съответно 27 695 и 24 535 убити, настъпиха по-спокойна времена. Беше създадено впечатлението, че тероризмът в голяма степен е овладян. Скорошните бомбени нападения насред столицата Багдад (стотици загинали) обаче загатват за завръщане на насилието.

Забелязва се и промяна в тактиката на Ал Кайда, която след отстраняването на Саддам Хюсеин се настани трайно в Ирак. На практика водената от Вашингтон и Лондон инвазия отвори вратите на Персийския залив за мрежата на Осама бин Ладен. Строгите режими в Иран и Ирак и стабилната политика на Кувейт държаха настрана терористите, но само за 7 години радикалната организация си изгради мощен бастион в много важна стратегическа точка от земното кълбо.

Първоначалните цели на Ал Кайда в Ирак бяха предимно пазари, шиитски квартали и т.н. Сега обаче цели са правителствени сгради, силноохранявани комплекси. С други думи терористите демонстрират, че местните власти са безсилни пред тях. Че имат доверени хора във водещи институции и атаките се осъществяват без особени пречки.

Ами щом правителството не може да опази държавните институции, какво остава за народа? И всичко това на фона на оттеглящия се американски военен контигент. Доста тревожна картина.



Всъщност настоящият политически елит в Ирак е в тотална криза. Неслучайно насрочените за този месец общи избори бяха отложени. Уж за март, но не се знае дали въобще ще се състоят скоро. Демокрацията се оказа много трудна за правене и нещата отидоха към принципа кой каквото може да заграби, докато е на власт. Реално погледното не толкова терористичните набези, колкото безпардонната корупция е това, което разяжда иракското общество.

Милиарди долари потъват в бездънни политически джобове. Министерствата на отбраната, на вътрешните работи, на финансите, на образованието и на здравеопазването са станали синоним на корупция. А това са ключовите министерства за възстановяването и развитието на новия Ирак.

Някои случаи са наистина фрапиращи. Висш военен например, направил стотици хиляди долари налагайки незаконна такса от 500 долара на всеки желаещ да постъпи в армията. Братята на министъра по търговията пък са оказаха замесени в продажбата на храни, дошли като международна помощ и които би трябвало да се раздават без пари на нуждаещите се.

„На това ли викат демокрация? Правителствени служители забогатяват от нашата мизерия”, гневят се хората. И пак носталгия: „Това никога нямаше да се случи при Саддам. Имахме проблеми и при него, но поне не ни ограбваха така беозчливо”.

За статистиката Ирак е в топ 5 на най-корумпираните държави в компанията на Сомалия, Афганистан, Мианмар и Судан.

Битовите проблеми също се сериозно бреме за редовия иракчанин. Значителна част от домакинствата е на постоянен режим на тока, като в някои райони електрозахранване няма по 12 часа в денонощието. Проблемът с водоснабдяването е още по-крещящ. Само 32% от населението има достъп до чиста питейна вода, а едва 19 на сто са „щастливците”, които се радват на нормална канализационна система.

И всичко това на фона на четвъртите по големина петролни залежи в света, намиращи се в Ирак! Странно. Къде ли отиват парите от черното злато? Шок и ужас!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase