"Без име": Премълчаният разговор между българи и турци

През декември 1984 г., докато в Кърджалийско се стреля по хора, защитаващи имената си, на първа страница на "Работническо дело" има снимка на първия сняг в София и съобщение колко царевица от декар иска Партията. През лятото на 1989 г. същата пропаганда ще нарече прогонените към Турция "родоотстъпници".

Документалната аудиопоредица "Без име" на журналистката Емилия Милчева проследява опита на комунистическия режим да заличи идентичността на турци, помаци, роми и татари. В седем епизода архивни документи, изследвания и свидетелства разказват за съпротивата, лагера "Белене", прогонването на над 300 000 души, липсата на правосъдие и политическата употреба на травмата след 1989 г.

Емилия Милчева е завършила журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е в БТА, вестниците „Труд“, „Класа“ и „Градски вестник“, както и в онлайн изданията Webcafe.bg, Ureport.bg и ClubZ. В момента пише за Deutsche Welle, Toest.bg и EUalive.net. Автор е на сборника с разкази „Ела и ме спаси“, издаден от „Жанет 45“ и достъпен в Storytel.

"Исках да  събера травмите, механизма, който ги е произвел, и начина, по който ги осмисляме днес, в разбираем разказ. Аудиоформатът е сред предпочитаните от съвременната аудитория и дава възможност една сложна тема, каквато е опитът за асимилация на 1,3 милиона мюсюлмани в България – турци, помаци, роми, татари, да достигне и до хора, които едва ли биха посегнали към архиви или научни изследвания", казва авторката. 

За нея най-голямото предизвикателство е било пресяването и подреждането на огромен обем информация: документи, изследвания на учени, разследвания на журналисти, съдебни материали, лични срещи и свидетелства. 

"Всичко това е разпиляно в отделни книги, архиви и човешки разкази и рядко е поставяно в общ контекст. А без този контекст не може да се разбере защо режимът на Тодор Живков предприема смяната на имената и се опитва да заличи етносите в името на “единна социалистическа нация", как прикрива репресиите и какви пропагандни механизми използва”, разказва Емилия Милчева.

Седем епизода на "Без име"

Епизод 1: Началото

Епизодът проследява началото и мащаба на асимилационните кампании, провеждани в името на „единна социалистическа нация“ – забраната на турския език, насилствената смяна на имената и потушените със сила протести през декември 1984 г. Ресми Мурад, тогава осмокласник, разказва спомените за насилственото преименуване преди 42 години. Тогава Кърджали е в обръча на полицейски КПП-та и при сблъсъците в района вече има и жертви, сред които и 17-месечната Тюркян.

Но започва с личен спомен на авторката.

"Тази поредица започва с историята на Емилия Милчева, живяла при социализма, и завършва с историята на Емине Садкъ, израснала при демократичните промени. Между двете истории има четирийсет години, но и една непреодоляна граница от огромна част от българското общество. В това пространство избуяват всякакви -изми.

През 1985 г. мен ме свалиха от автобус за Кърджали, защото решиха, че съм туркиня със сменено име, която крие паспорта си. Моето рождено име ме спаси. Имената на мои съученици обаче вече бяха обявени за престъпление.

Десетилетия по-късно една клиентка на майката на Емине, която тя подстригва от много много време, отива на екскурзия в Турция и после ѝ казва: "Абе ти знаеш ли, че не сте лоши хора турците…". Между тези две случки е целият премълчан разговор между българи и турци в България".

Един от акцентите в този епизод е и тридневната съпротива в село Ябланово, потушена от армията и специалните части, но останала извън общия разказ за събитията по преименуването на турците в България.

"Ябланово остава в сянка и заради географията. То е турско село, но е в Котленския Балкан, извън райони като Кърджалийско и Лудогорието, които обществото обичайно свързва с турското население. При потушаването на съпротивата няма убити, които да се превърнат в нейни разпознаваеми символи, както в Могиляне. Годишнините се отбелязват, изградени са чешми, улица носи името на Федал Мустафов, но съпротивата не влиза в общия разказ. А тя разбива удобната представа за пасивно население: близо пет хиляди души спират работа и три дни се противопоставят с тояги на армия, специални части, кучета и пожарни. Начело застава бивш партизанин и активен борец, който призовава да не се стига до насилие. 

Тази съпротива се помни благодарение на антологията "Когато ми отнеха името", съставена от проф. Зейнеп Зафер и доц. Вихрен Чернокожев, от разкази, записани от Азиз Азизоглу, и от паметни вечери в Ябланово".

Епизод 2: Лагерът "Белене"

Вторият епизод разказва за лагера на остров Персин край Белене, създаден през 1949 г., през който преминават близо 15 000 души. След насилствената смяна на имената там без съд и присъда са въдворени над 500 български турци, оказали съпротива срещу кампанията. През 1987 г. лагерът е затворен.

Снимка: БГНЕС

Две свидетелства на преживели "Белене" – на етнически българин и на етнически турчин, разделени от три десетилетия, показват, че властта сменя жертвите си, но не и методите.  

"Делят ги три десетилетия, но споделят общата съдба на лагерници от "Белене". През това мъчилище минават близо 15 хиляди души. Последните няколкостотин от тях са турци и след тях, през 1987 г., лагерът затваря. В книгата си "Островът на залезите" Тодор Хаджиниколов, хвърлен в "Белене" през 1951-53 г., разказва как имената върху надгробните табели на Магарешкия остров били отмивани от дъжда. Само по-знатните лагерници получавали надписи с блажна боя. Гробарят казвал: "Тоя с блажна боя - ва́жи". Телата не били връщани на близките им. А табелите отдавна ги няма. 

Михаил Маринов, директор на фондация "Остров Белене", настоява да бъдат проучени масовите гробове на малките острови, но това не е направено. Срамно за държавата, но дори не се знаят имената на хилядите, преминали през "Белене" от създаването му през 1949 г. Само на много малка част от тях.

Вторият разказ е записан от Азиз Азизоглу в "Те живяха Белене". Шериф Топалоглу разказва как си построили беседка за "самообесване" във Втори обект на "Белене', където са били политическите лагеристи. Заедно с друг лагерист я правят от откраднати материали от лагерните тоалетни, за да могат хората, които не издържат на побоите и униженията, сами да изберат достоен край".

Епизодът "Белене" събира в един разказ хора, които публичната памет обикновено разделя – противниците на режима от първите следвоенни години и българските турци, изпратени там десетилетия по-късно. Жертвите се сменят, но островът остава едно и също средство за извънсъдебна разправа. За съжаление, до момента “Белене” все още няма статут на групова историческа недвижима културна ценност.

През 1988 г. "Белене" се превръща и в дипломатически спор. Анкара се съгласява да спре турския филм "Белене", в който има свидетелства на репресирани, въпреки вложените два милиона лири, но иска в замяна София да прекрати разпространението на "Време разделно". Българската лента обаче продължава обиколката си по света и е показана извън конкурса в Кан.

В епизода влиза и съдбата на бургаския поет Реджеб Кюпчу – приятел на Христо Фотев и Недялко Йорданов. Обвиняван е в национализъм, защото отказва да прибави "-ев' към фамилията си, уволнен е и е следен от Държавна сигурност. Умира през 1971 г. при странни обстоятелства. Съпругата му е убедена, че е убит. Кюпчу оставя едни от най-хубавите стихове за България.

Епизод 3: Exodus ("Голямата екскурзия") 

Третият епизод започва с черно-бялата снимка на деветгодишната Лейля, която гледа през прозореца на "Москвич", спрял в колоната към Турция. Кадърът е на фотографа Иван Григоров, който разказва как е снимал изселниците на жп гарата в Хитрино и на ГКПП "Капитан Андреево". 125-те му визуални свидетелства са публикувани в книгата "О, спомняте ли си, Лейля".

В епизода звучи и разказът на Николай Рибаров, който е във взривения влак на гара Буново. Тогава 22-годишен студент, той помага да бъдат извадени пострадалите.

Епизодът включва мирните протести през май 1989 г., потушени с насилие и жертви, и стига до телевизионното обръщение на Тодор Живков, с което режимът отваря границата. За два месеца и половина над 300 000 български граждани напускат страната. Зад циничното название "Голямата екскурзия" остават разделени семейства, натиск, домове, продадени на безценица, и икономика, която губи хората, от чийто труд зависи.

Ръководството на БКП, начело с Тодор Живков, което стои зад асимилацията. Снимка: Getty Images

Ще стане ли някога ясна цената на това престъпление?

"До последния лев едва ли. Но значителна част от цената вече е изчислена от проф. Румен Аврамов в „Икономика на възродителния процес“. Самото преименуване е финансирано сравнително безболезнено за режима и не предизвиква финансовата криза.

Катастрофата настъпва през 1989 г., когато държавата прогонва за два месеца и половина 3,4% от населението си. Масовото теглене на спестявания от ДСК достига до 90 милиона лева дневно, през май банката губи до 8,2% от влоговете си, а България иска от СССР извънредно да отпечата банкноти за 1 милиард и 260 милиона лева. 

Към тази цена се прибавя организираното ограбване на имотите на много изселници. Известната журналистка Нери Терзиева, светла ѝ памет, го е събрала в едно изречение: "После отличниците на режима ще вземат къщите на цената на спанака". Държавата не просто допуска това – тя създава механизма, по който общини и предприятия овладяват, изкупуват и преразпределят домовете на прогонените. Дори не слагам в тази сметка жилищата, които изселници са продавали на безценица.

Има и цена, която не влиза в счетоводните книги. По данните, събирани от турските власти още на границата, над една четвърт от пристигналите са работници, а близо 20% – техници и хора със свободни професии. До октомври 1989 г. повече от 42 хиляди лекари, медицински сестри, фелдшери, учители и други квалифицирани хора вече работят в Турция. А фактът, че висшистите са едва 2,9%, показва и цената на предишните десетилетия – ограничения достъп на турците до образование и обществено израстване.
Следователно цената е известна в отделните ѝ части: банков шок, загубено население и труд, разграбени домове, срив в цели производства. Но кой ще плати за разрушените животи?”, пита авторката.

Епизод 4: Наказанието 

В центъра на "Наказанието" е делото срещу организаторите на насилствената асимилация – процес, протакан повече от три десетилетия и приключил без нито една присъда. Епизодът разказва и за смъртта на депутата Свилен Капсъзов и укритите свидетелства за насилието в Барутин, също и за жените, осъдени и изпратени в Сливенския затвор заради съпротивата си срещу режима.

Неглижирана ли е женската роля в разказа за този период?

“Да, женската роля е силно пренебрегната, защото съпротивата обикновено се разказва през арестуваните, пребитите и осъдените мъже. Проф. Жоржета Назърска ми помогна да разбера, че жените не са били само съпруги, майки и дъщери на репресирани, а самостоятелни участници в съпротивата. Силната религиозна идентичност и родовите връзки ги мобилизират, когато държавата посяга на имената, вярата и децата им.

Още от 50-те години режимът се опитва да проникне в затворените мюсюлмански общности именно чрез жените - посредством училището, Отечествения фронт и женските организации. Някои са издигани за партийни активистки и използвани като проводници на официалната политика. Но когато същата държава забранява религиозните обреди и започва да проверява дали момчетата са обрязани, част от жените застават срещу нея.

В Якоруда те сами излизат пред мъжете с обяснението: "Жените ги сложихме напред, защото мъжете ядяха бой и ходеха нагоре-надолу по затворите". Други отказват да предадат хората, извършвали забраненото обрязване, и плащат със затвор, уволнение и обществено унижение. Държавата ги наказва веднъж зад решетките, а страхът и слуховете ги наказват повторно, когато се върнат у дома. Те не бива да присъстват само като жертви. Те са сред хората, опазили семейството, вярата и паметта на общността”.

35 години по-късно няма нито един осъден за тези престъпления. Коя е основната причина за този грандиозен провал на българската съдебна система?

"За мен беше важно да чуя обяснението на адвокат Метин Ибрямов, който защитава пострадали и техни наследници. Според него основната причина е в начина, по който прокуратурата е организирала и ръководила разследването. Тя е "господар на досъдебното производство" и е била длъжна своевременно да определи какви доказателства са необходими и как да бъдат събрани. 

Вместо това два обвинителни акта са върнати, съдебни указания не са изпълнени, а делото е протакано с практически неизпълними искания стотици пострадали да бъдат разпитани отново. Върховният касационен съд също приема, че нито фактическата, нито правната сложност могат да оправдаят забавяне от над три десетилетия.

Показателен е и разказът на прокурора Красимир Жеков, започнал разследването през 1990 г. Пред турския вестник "Терджуман" той признава, че няма писмена заповед за смяната на имената, но посочва комисията, вземала решенията, и хората в нея. Тогава вече са събрани 108 тома документи и доказателства, а обвинителният акт срещу Живков е 78 страници. Значи проблемът не е бил, че държавата не знае какво е извършено и кой е ръководил системата.

Провалът е институционален, но и политически. България не скъса с кадрите и зависимостите на стария режим и липсваше обществено съгласие, че организаторите на държавното насилие трябва да бъдат изправени пред съд. Разследването беше оставено да надживее и обвиняемите, и част от жертвите. През 1991 г. на въпроса дали виновните ще бъдат наказани, прокурорът Жеков отговаря: "След като има престъпление, непременно ще бъдат намерени и виновните.“ 35 години по-късно българското правосъдие е запазило само първата половина от това изречение", казва Емилия Милчева.

Епизод 5: "Нашата партия" 

Петият епизод проследява как движението за възстановяване на насилствено отнетите права се превръща в партия, а партията – в единствен говорител на турската общност. По данни на Михаил Иванов, потвърдени от поименните решения на Комисията по досиетата, десет от депутатите, останали в първата парламентарна група на ДПС, половината от състава ѝ, са били сътрудници на Държавна сигурност.

ДПС не е единствената политическа сила, проникната от бившите служби. Комисията по досиетата установява принадлежност към Държавна сигурност и военното разузнаване на 139 депутати от шест парламента - от VII Велико народно събрание до 40-ото Народно събрание.

Но при Движението противоречието е най-болезнено – партията черпи легитимност от съпротивата срещу комунистическите репресии, а сред представителите ѝ се оказват сътрудници на апарата, провеждал тези репресии. Епизодът проследява как страхът е превърнат в политически монопол, а травмата – в ресурс за власт.

Държавна сигурност и политическият инженеринг в началото на прехода

"Държавна сигурност участва в насилственото преименуване заедно с кадри на БКП, следи съпротивата и изпраща хора в "Белене". А след 1989 г. нейни бивши служители и агенти се оказаха сред онези, които претендираха да представляват жертвите. Не бих свела създаването на ДПС до формулата "проект на ДС" - турците в България имаха нужда от политическо представителство и сами се бяха борили за правата си.

Освен това вълната на омраза и противопоставяне, надигнала се след решението за възстановяване на имената им, ги капсулира още в зората на промените. А службите разполагаха с досиета, зависимости и мрежите, чрез които можеха да контролират този естествен процес и да отстранят неудобните му участници.

Така страхът не изчезна с режима, а беше пренесен в прехода. Една общност беше затворена зад партия, която говореше от нейно име, но постепенно превърна травмата ѝ в политически капитал. ДПС участваше във властта и разпределяше постове и ресурси между партийния си елит и свързаните с него кръгове. Не постигна обаче нито правосъдие за престъпленията, нито пълноценно образование по турски език, нито развитие на районите, от които черпеше подкрепа. Това е може би най-циничната операция на прехода: хора от системата, причинила травмата, запазиха влияние, като управляваха паметта за нея".

Епизод 6: Уроци по мълчание 

Шестият епизод проследява как комунистическият режим и насилствената асимилация присъстват – или по-скоро отсъстват – в българските учебници. Най-новата история остава за края на учебната година, а репресиите, съпротивата и лагерите са свити до няколко реда. Онова, което не влиза в урока, се предава у дома – чрез отделни семейни истории, недоизказани изречения и мълчание.

Защо българската образователна система само маркира този мрачен период от историята ни?

“Защото българските политици и кръгове, които дърпат конците им, дълго се съпротивляваха не само на разказа за „възродителния процес“, а изобщо на влизането на комунистическия режим в учебниците като диктатура. И до днес ролята на СССР е представяна предпазливо: Червената армия влиза в България, но Съветският съюз не е назован като окупатор. Следват Народен съд, репресии, лагери и унищожаване на политическата опозиция, но връзката между тях е размита.

Асимилацията е ограничена до няколко реда за смяната на имената и “Голямата екскурзия”. Извън това споменаване остават съпротивата срещу режима, лагерът “Белене”, размерите на изселването и липсата на правосъдие. Когато една държава не е постигнала съгласие как да назове режима, тя няма как да обясни честно и неговите престъпления”.

Епизод 7: Безезични 

Последният епизод среща слушателя с поколение, което не е преживяло насилствената асимилация, но живее с последиците ѝ. Писателката и граждански активист Емине Садкъ и икономистът Беркай Чокджан говорят за наследеното мълчание, за турския език, който мнозина не владеят добре, и за очакването една общност да мисли и гласува по един и същи начин. Проблемът за тези млади хора не е дали са българи или турци. Проблемът е, че обществото и политиката все още се държат така, сякаш не могат да бъдат и двете.

Това не е история за "тях", а за всички нас 

"Омразата е лепилото на всяка власт, която се нуждае от враг, за да оцелява. Достатъчно е да посочи различния като заплаха – заплаха за държавата, за “народа”, не нацията, за езика, и насилието вече може да бъде представено като защита", посочва Милчева.

"Искам слушателят да разбере, че това не е история за "тях", а за всички нас. Българската държава е посегнала на основните човешки и граждански права на свои граждани, една десета от населението по онова време. Като цяло обществото мълча. Личните истории отдавна не са тайна. Време е обаче да излезем от отделните разкази за “жертви” и “виновници” и да започнем общ разговор за травмата. Защото заедно живеем с последиците ѝ и само заедно можем да ги преодолеем".

Документалната поредица "Без име" може да откриете в Storytel.

 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase.