Парламентът, който хиляди пробваха да бутнат, а се срути сам

Резултатите от гласуването на кабинета в пленарната зала. България има нов премиер - Пламен Орешарски. Снимка: БТА

8 / 23

Парламентът, който си отива, счупи всякакви рекорди по непредвидимост и необичайност. Прескочи много граници. Удави се в изненади от процедурни хватки и резки ходове. Устоя на опита на хиляди да го бутнат в продължение на месеци, но се срина сам за дни.

Рухна след няколко много остри завои, които играчите в него взеха рязко и неочаквано. Това го превърна в

парламентът на най-големите раздели.

Решаващият ход направи ДПС, когато след евровота поиска предсрочни избори. Така движението сложи кръст на съюза с БСП, на кабинета и на мандата, макар публично Лютви Местан да не престана да отрича това.
И след това разделите заваляха една след друга. Завой направи и БСП, която направи немислимото - в последните дни на управлението си спря да подкрепя кабинета си. Социалистите отказаха да гласуват поисканата от правителството актуализация на бюджета и бламираха собствения си кабинет.

Тогава се оказа, че всъщност и правителството е направило завой и също е преживяло раздяла – с мандатоносителя си БСП. Защото започна да слуша повече президента и ДПС. А може би и ГЕРБ.

Завой направи и ГЕРБ и заигра в тандем с ДПС. Партията на Бойко Борисов формира мнозинство с движението на Местан за промяната на бюджета. После, за да се разграничи, напусна парламента, но в крайна сметка лидерът на ГЕРБ беше принуден да обещае депутати, с които ремонтът на бюджета да стане факт.
Много преди това „Атака” вече се беше разделила с парламента.

Така 42-ото Народно събрание се превърна в

най-краткия парламент в историята на България.

Живя само 1 година 2 месеца и 15 дни. Стартът му беше даден с емоционална реч на актьора Стефан Данаилов. Краят му дойде с актуализация на бюджета на НЗОК. В словото си при откриването Ламбо говори за нуждата от казване на истината. В последното си слово пред парламента президентът говори за необходимостта от повече пари. В началото беше надеждата, в края бяха сметките.

Това беше най-буксуващият парламент.

Всъщност сметките белязаха целия мандат. Броеше се и се изчисляваше  непрекъснато. Но не пари, а депутати. Цяла година се връзваше не бюджета, а кворума. Още при раждането му след изборите стана ясно, че животът на парламента ще виси на косъм. Защото разпределението на силите беше такова – 120 депутати на БСП и ДПС срещу 120 на ГЕРБ и „Атака”.

Още тогава се разбра, че депутатите на Волен Сидеров ще са решаващ фактор. И те го доказаха бързо, когато дадоха един глас, за да се открие заседанието, на което трябваше да се избере правителството. Но не гласуваха за кабинета. И така – цяла година. „Атака” даваше рамо на БСП и ДПС във важните моменти и показваше неутралитет в другите.

Затова и Сидеров си спечели прякора „златния пръст”. Но не завинаги. Защото честата липса на „Атака” от парламента превърна кворума в инструмент №1 на ГЕРБ и Бойко Борисов. И така

това  стана най-празният парламент.

И най-неработещият. Защото кворумът се превърна в нещо като коефициент на полезно действие. Едва ли в началото и най-смелите са предполагали, че именно той ще е господарят в парламента. И че от мисли за него, в парламента няма да се мисли за друго.

През май, когато се навърши една година от началото на мандата, Михаил Миков отчете провеждането на 118 редовни заседание и около 20 провалени. През юни и юли обаче броят на несъстоялите се скочи рязко. Така, когато се тегли чертата накрая, вероятно ще се окаже, че поне в една пета от времето си парламентът не е работил.

Схемата беше проста. Депутатите от ГЕРБ влизаха в пленарна зала, но не се регистрираха. Правеха го само ако БСП и ДПС, с помощта на „Атака” и независимите успееха да формират кворум. Ако не успееха, всички си тръгваха. И около 10 часа сутринта Народното събрание вече беше празно и пусто. Отвътре. Защото отвън, в по-голямата част от съществуването му, беше шумно и много населено. Затова и спокойно може да се каже, че

това беше най-обграденият парламент.

И най-пазеният. И най-замеряният. И най-охулваният. Всичко се отприщи след гласуването на гласуванията – избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. От 14 юни 2013 година до зимата на 2014 година всяка сутрин депутатите отиваха на работа, скрити зад коли на жандармерията, пазени от кордони полицаи и метални решетки. Всяка сутрин влизаха в парламента под звуците на вувузели и свирки, съпроводени от викове „Оставка”, а често и от псувни. Понякога хвърчаха домати, друг път яйца. Случвало се е да летят и камъни.

Пред парламента се викаше и вечер. Народното събрание имаше и своята „нощ на белия автобус”. Тогава протестиращите обградиха заседаващи до късно депутати и министри, а автобусът, с който част от тях бяха изведени, беше атакуван с камъни, счупен и върнат обратно. Тогава парламентът оцеля. Но не и година по-късно, когато на същата дата Пламен Орешарски подаде оставка. Това отново потвърди, че 42-ото Народно събрание не можа да бъде срутено отвън, но се срути отвътре.

Това беше парламентът на трудните решения.

Едно от тях беше приемането на новия Изборен кодекс. В него за първи път беше въведена преференция и за парламентарните, и местните избори. БСП обаче отстъпи от първоначалното си намерение преференцията да е задължителна. Склони и водачите на листи да не бъдат размествани. Така вкарването на мажоритарен елемент в изборите, искано от протестиращите, се оказа трудно и половинчато решение.

Този парламент реши да сложи и таван на лихвите на бързите кредити и да премахне редица банкови такси. Написа и закон за офшорките, който планира да извади собствениците им на светло, ако участват в обществени поръчки.

Парламентът, който си отива, няма аналог в историята досега. Но той промени парламентаризма и вероятно следващите няма да са много по-различни. Скоро ще видим.