Пореден апокалипсис, а на Холивуд не му писна

Пореден апокалиптичен филм, в който краят на човечеството се вижда твърде ясно, идва у нас. „Огненият пръстен” е режисиран от умеещия да показва чудовища и страхотии Гилермо дел Торо. Този път опасността идва не от космоса, а от земните недра, където хищници, подобни на някогашните динозаври идват, за да се заселят на планетата ни, изтрепвайки земните жители.

Гигантите, наречени „Кайджу”, еволюират и всеки нов екземпляр разтриса планетата ни - все по-страшен и могъщ. Подобни гледки не се случват за първи път в киното. Чудовища отдавна плячкосват сгради и поглъщат хора на големия екран. Годзили и какво ли още не предначертаха този път и ето че дойде ред и на творенията на Дел Торо.

Този път обаче режисьорът не се е справил особено добре. Освен здрав екшън, характерен за жанра, нито актьорският екип, нито диалозите са запомнящи се. Свидетели сме на постна, на места кахърна любовна история  между главните персонажи, изиграни от Чарли Хънам и Ринко Кикучи, случваща се в разгара на земния погром.

Военните реверанси също са в излишество. Девет страховити чудовища, напомнящи на творенията от гръцките митове, морят главните герои, които с железни доспехи успяват да мерят сили с тях. Епичността във филма е грандиозна, сраженията са с мощни звукови и спецефекти. Сградите летят на поразия, подобно на „Трансформърс” на Майкъл Бей. Сюжетът няма да е изненада – светът загърбва политическите си и стратегически различия, за да се обедини срещу общия враг. Естествено, има руснаци, азиатци, но най-добре се справят американците.

Минус на продукцията са многото сюжетни линии, като част от тях остават недоразвити. Като пример е идеята на дел Торо, че чудовищата идват на планетата ни, тъй като някой ги манипулира да вършат това, но така и до финала не става ясно кой се крие зад пъкления план. От друга страна, недоумение буди конфликт на двама от персонажите – син и баща, които се карат помежду си, тъй като не говорят достатъчно един с друг, а в същото време, за да се сражават, трябва да сливат съзнанието си и да усещат чувствата си.

Така „Огненият пръстен” няма да накара зрителя да се замисли над начина, по който живее, нито пък ще му спести отегчението от продължителността на продукцията (цели 132 минути!).

След този филм като че ли се сещаме, че чудовищата на екрана са престъпно много. Зрителският „глад” за тях се е заситил или поне изискванията са по-високи и продуцентите е добре да са наясно, че не трябва свободно да ги пускат да „ни плашат” от екрана.