Мерилууун Менсууун ли?

Видка Атанасова

Значи тук стана голям скандал. Страшен спор се заформи в редакцията на Dnes.bg, защото половината от колегите сме недоволни от концерта, на другата половина шоуто им е харесало неимоверно много.

Програмистите (те са от вторите) даже заплашиха, че ще изтрият сайта (?!), ако публикувам негативен материал за снощното събитие. Е, няма как да е позитивен, защото аз бях там и не съм глуха.

Преди бях на мнение, че за величия от ранга на Менсън или добро, или нищо. Но вече не мисля така. Като няма какво добро да се каже за концерта, защо да не се каже? Защото концертът не беше добър. Нищо общо с шоутата, които знаем, че Менсън може да прави.

И не само това. Нищо, че нямаше разкъсвания на манекенки на сцената. Нищо, че дъртият извратеняк не яде хлебарки или поне скакалци. Айде, това ще му го простим. Ама поне да беше пял. Т.е. Менсън си пя, де, ама никой не го чу.

Чаках го! Исках го! От един месец насам се подгрявам с новия му албум. И го чаках, Мерилин, да ми дойде!

Изчаках си търпеливо и снощи дългата пауза между подгряващите Type O Negative и господин Мерилин Менсън. Бях с двама върли фенове на последния, за които събитието беше кулминационен миг в живота.

Знаехме, че старият вампир ще се появи чак след залез слънце. И наистина, след като последните слънчеви лъчи се скриха, Менсън прекоси целия терен на стадиона, за да ни взриви с „If I Was Your Vampire“. А в ръката му – микрофон-нож.

Ние се бяхме позиционирали на трибуните, защото се притеснявахме от погото, което непременно щеше да се оформи пред сцената. Не останахме дълго там. След като стана ясно, че звукът няма да се оправи (няма да го оправят – озвучителя да се обеси!), се преместихме долу, където музиката се чуваше.

Защото на трибуните се чувствахме като на седянка. Говорихме си нормално и се чувахме, не беше като на концертите. На концерт бяхме, но музиката не можеше да заглуши разговора ни, а му беше като фон, такова не бях виждала! Тя си звучеше като фон и ако не беше Менсън – самият той, ако не беше той, щях да си тръгна.

С всяко следващо парче ентусиазмът ни спадаше все повече. Невероятно как едно калпаво озвучаване може да провали един такъв концерт... звучеше като касетофон с касетка (помните ли ги), която влачи. Звукът беше под всякаква критика. Слушала съм много по-добре озвучени български концерти. Е, това беше положението.

Пред сцената се чуваше по-добре, признавам, но пък и ние се чувахме, като си говорим, без да се налага да си викаме много-много. Общо 6 големи тонколони и още толкова малки. От време на време пращеше, което, повярвайте, не беше ефект.

Менсън пя. Дали от сърце и душа, не се знае, но пя зверски. Четири парчета от новия албум („Eat me, drink me“, който вече знам наизуст) и стари хитове като „Mobscene“, „Sweet dreams“ и особено „Beautiful People“ накрая, с което накара публиката да реве от кеф.

Скандалният Мерилин Менсън. Той си е той, същият добър стар извратеняк с грим. Но какво да направим, че организаторите (организация железна, признавам) не се бяха постарали да осигурят най-важното за един концерт - добър звук.

Е, аз Менсън ще продължа да го харесвам и слушам и след като го видях на живо, но май сгреших, като го слушах преди  концерта (на CD в колата: кристално чист звук и увеличено до дупка).

Елена Пенева

Напоследък се преситих от концерти. Ама честно. И все хубави. И като взема да пиша, някак все оди се получават – приятелите викат “Айде стига, бе, то всичко най-хубаво – дай малко скептицизъм”.

Абе, честно – слабо нямаше почти този сезон. Ни на джаза, нито на другото. И затова много се чудех дали да пиша за Менсън. Знам, големият не е за изпускане, ама както съм му фен, пак щеше да стане епопея. Но да пропуснеш Менсън сигурно би било грандиозно тъпо.

И ето...

Изслушах с носталгия по-олд-скуул еднообразните готик-хеви метъли от Type O Negative. Дигнах няколко пъти ръчички и поплясках вдъхновена от феновете до мен на трибуните, изпих малко бира и се пльоснах да чакам Менсън на точното място – на терена.

Ето тук почват критиките, за да не стане епопея текстът. Организаторите в някои отношения наистина се бяха пооакали. Не че нещо, ама озвучаването беше откровено кофти. Ту басът дъни така здраво, че ми падат пломбите, ту изпърдява някоя колона, ту нещо спира да се чува.

Това е скапаният синдром на всеки български концерт – да има значение на какво разстояние и под какъв ъгъл слушаш от колоните. Това никъде не е така, но явно няма да се научим скоро.

Освен това визията на екраните беше трагична. А екранът с видеото на бандата беше забутан в дъното на шатрата и съвсем не се виждаше. Нещо осветленийце, аранжировка, ала бала? Както и да е.

Визията на самата сцена беше толкова впечатляваща, че компенсираше екраните. Запазих си и лентичките, които се изсипаха адски впечатляващо на две от песните. Освен това всички бяхме достатъчно близо до Менсън, за да не ни трябва видео.

И като стана дума за близо – ъъъ... на някой да му хрумва, че тази шатричка с платформа не е за Менсън?!? Не може Азис да пълни стадион, а на Менсън да му отпуснат някаква мижава сценичка с 10 метра разстояние пред нея. Не, не и не!

Бе, чудя се аз, какво точно пречеше сцената да бъде на стадиона – тревата ли щяхме да изпотъпчем, какво ли. И ми просветна, когато по едно време се качих пак на трибуните.

Ами то нямаше хора! Явно феновете не са достатъчно. Страх ги е било сигурно, че ще стане резил, защото ще бъде рехаво на големия стадион. Все тая. Пак беше рехаво около мен. Това е хард музика, по дяволите.

И както се чудех на тази тесничка пътечка, освен да потичам и да направя няколко лицеви,  какво може да стане, то стана. Стана ми. Стана ни на всички.

Защото въпреки всички гореспоменати глупости концертът беше НЕЧОВЕШКИ. Мерилин Менсън е култ, някакво идиотско извънземно. Пее с 10 гласа, показа си задника, смени некви костюми. Настръхвам ей сега като се сетя как яко се раздава по концерти.

Наживо групата звучи адски истински, свиренето им е почти едно към едно със записа. Само дето излъчва цялата енергия на тези хора. Минава през теб и те блъска като камион. Сценично поведение, харизма, наречи го както искаш. Когато Менсън е на метри от теб и те погледне и посочи, като зомби крещиш с цяло гърло, махар с ръце и се размазваш.

Репертоарът беше много добре подбран - имаше хитовете, които всички знаем, имаше новия албум, имаше и меланхолията, и извратената ирония, и агресията, и екстазът, които са във всеки албум на групата.

Въпреки че някакъв глупак му налетя в гръб, за да го гушне и Менсън така се стресна, че го бутна и си метна микрофона по него, накрая фронтменът на бандата слезе и хвана ръцете на първите редове (черна завист ме гризе). Възприех това като жест и адски се изкефих.

Накрая – истинският фен не обръща внимание на дребните подробности. Менсън беше тук, пя, раздаде се докрай, имахме шанса да го видим и да припаднем. Като съм го гледала по интервюта и съм чела хиляди негови биографии, никога не съм мислела, че ще мога с просто око да го мерна и да му се порадвам. Е, мернах го.

Зяпах го и го изпих целия. Беше най-якият наркотик, който те изстрелва в точното място на съзнанието. Това е. Просто велик.