"Вкусът на публиката" – новият диригент в България

Правителството (по концепция, предложена от МК) прие постановление за преобразуването на държавните културни институти. Три филхармонии – в Шумен, Враца и Видин, се преобразуват в симфониети. Оперно-филхармоничните дружества в Русе, Бургас и Пловдив стават държавни опери. Оперно-филхармоничното дружество във Варна и Драматичният театър „Стоян Бъчваров" се обединяват в Театрално-музикален продуцентски център. ДМТ „Ст. Македонски" и балет „Арабеск" стават Държавен музикален и балетен център – София.

Фактът "пари няма и всичко трябва да се реформира" стигна и до класическите музиканти, балет, оперни певци.

Предимно те отнесоха протръбената от МК “театрална” реформа. С тях обаче никой не обговори браншово ситуацията. Предусещайки опасността торнадото да ги помете и изтръгне завинаги, зовяха за помощ: Моля, спасете Музикалния театър “Стефан Македонски”, Русенската филхармония, балет “Арабеск”, Пловдивската опера… малки острови на културата, останали все още непокътнати от заливащата ни пошлост.

Уви, не помогнаха дори подписките, от днес всичко вече е реалност.

Отдавна е мит самочувствието за “българска” школа в тези изкуства, макар именитите Веско Ешкенази, Албена Данаилова, Веселина Кацарова, Орлин Анастасов, Пламена Мангова, Красимира Стоянова да са тръгнали оттук… Факт е, в БГ са останали шепа музиканти стоици.

Друг факт е, че перфектни инструменталисти като Кристиян Бънъцяну например, специализирал пиано в Кливланд (The Cleveland Institute of Music, вторият по сила след Джулиард Скул, САЩ), решил да се върне в родината си, няма и не може да си намери работа! Резонен е въпросът: Ти защо се върна в България? Както и отговорът: И аз вече се чудя. Исках да се реализирам тук, но съм принуден отново да замина.

Явно необходимо е пак да се напомни – музикантите най-рано започват професионалното си обучение, от четири-петгодишни. Тъй като са конкурентни, още от музикалните училища или Консерваторията заминават да учат навън. Не се връщат, в по-голямата си част.

Днес е жалко, че в България някои се раждат с талант.

Унизителното положение, в което се намират музикантите ни, и ниските им заплати (300-500 лв.) се отразяват още при обучението. Сравнете кандидатите в учебните заведения по музика, при балета не е по-различно, отпуснатите места са повече от желаещите. А тези пък, които са вътре, поемат огромна част от обучението си (инструменти, поддръжка, всякакви такси – висшето все още се бори да не плащат поредното увеличение – 1450 лв. за година, майсторски класове, корепетиции, конкурси, дори задължителния СОТ в училище). Основен закон е – свири всеки ден! Трудолюбиви хора без детство.

Действията на МК показват, че тези факти не се знаят. Кой направи тогава реформите?

Съветникът на Рашидов по музикално-сценичните изкуства – режисьорът Борис Панкин, ли (със синекурна длъжност след изгонването му от Оперетата като натрапен директор), или театралът Митко Тодоров? А може би самият скулптор? С гласуването си министрите вече наложиха на държавните институти в областта на сценичните изкуства да се съобразяват “със социалната среда, интересите и естетическия вкус на публиката”! Т.е. не класическите музиканти, балетисти и певци ще изграждат и извисяват вкуса на публиката, а тъкмо обратното – тя ще им налага ниво. Вероятно в най-добрия вариант ще трябва да жулят единствено “Малка нощна музика”. Тежкò ни!

Само че същите тези министри (включително на културата), освен понякога служебно, никой не е видял концертна или оперна зала. Те не са наясно колко години и усилия са нужни, за да зазвучи един оркестър като органична сплав, а не като сбор от концертмайстори. Каква е вътрешната зависимост на брой и вид инструменти с (не)възможността за изпълнение на разнообразен репертоар, колко тесни са ограничителните рамки на типа “симфониета” (само до ранния Моцарт, без духова и ударна секция, максимум 50-ина души), каквато форма са определили на всички провинциални състави.

Вече е гласувано Русе, Бургас, Пловдив и Варна да имат държавни опери. Т.е. филхармония извън Софийската няма да има. Какво би могъл да практикува съкратеният музикант, ако не свири? По-евтино ли ще излиза да прехвръква от състав на състав из страната? Или трябва да приема обидни халтури в чужбина с ниски хонорари в евро. 

Липсата на сграда не може да бъде мотив за закриване, каквато драма се разигра с операта в Пловдив или в момента с балет “Арабеск”, защото не сградата легитимира една институция. Институцията са хората – артистите, оркестрантите, певците, балетът, сценичният персонал.

Те са запазената марка, които са изградили историята, името, индивидуалността на състава. Импресариите в чужбина ще изберат Музикалния театър ”Стефан Македонски” и “Арабеск”, които добре познават, но не безличното Държавен музикален и балетен център – София.

Ще се изумят защо културна институция като Русенската филхармония (създадена през 1919 г.), неразривно свързана и с половинвековния международен фестивал "Мартенски музикални дни" е заличена. Всъщност фактът е безумен, като се съпостави с концертния им афиш, с гордостта на русенци от филхармонията и с безспорното обстоятелство, че Русе е един от музикалните ни центрове с история.

А за да могат държавните културни институти в областта на музикалното и танцовото изкуство да съществуват свободно, за да се подтикне тяхната инициативност, та да не тежат единствено на държавата, е наложително да се направи работещ законът за меценатството.

Да се поощрят дарителството и спонсорството в областта на културата. Да се обвърже с данъчните облекчения (естествено, при завишен контрол), с интереса на общините и смесеното финансиране. Чак тогава може да се приложи като крайна мярка за порицание закриването, сливането или реконструкцията, равни на обезличаване.