Безсмъртието на Кундера

Българските почитатели на книгите на Милан Кундера със сигурност знаят какво да очакват от писателя във всяка нова книга – различен поглед към света и човешките отношения, четивен и приятен стил и изненада. Нещо като три в едно, без да става дума за шоколада.

Без да съм от фанатичните почитатели на писател обаче, аз наистина за първи път искрено се забавлявах с неговия роман. И това - имайки предвид, че съм чела може би не най-добрата му книга, но със сигурност тази, която го направи известен - „Непосилната лекота на битието“.

"Безсмъртие", освен че е забавен, те кара да се позамислиш за куп синдроми  и модели на поведение на западния човек. И ти става едно смешно – както когато за първи път четеш главата с театъра от „Майстора и маргарита“. Добре де, не толкова, но наистина ми хареса. Особено когато тези моменти бяха продължени с мъдри мисли и тъжно-искрена ирония.

Романът започва от един жест. Едно ръкомахане на възрастна жена, което е провокация за Кундера да изобрети и доизмисли своята въображаема героиня Агнес. Покрай нея се завъртат още няколко  персонажа – съпругът й, негов приятел, сестра й -  Лаура, дъщеря й. Всеки от тях е част от света, но и сам по себе си е свят. По брилянтен начин авторът изследва реакциите на героите в различни ситуации, правейки заключения – без да бъде назидателен. Но поука със сигурност има. Макар и не еднозначна.

Персонажите в условната фабула на романа са чудесна илюстрация на разделението „какво аз знам за себе си“, „какво знам, но другите не знаят за мен“, какво другите знаят за мен, но аз не знам“ и „какво е неизвестно на другите и мен в личността ми“. Налага се изводът, че често ние действаме инстинктивно и точно тази първосигналност на реакциите си заслужава да бъде изследвана. Така Сократовото „Аз знам, че нищо не знам“ адекватно е допълнено от „но това и другите не знаят“.

Особено забавна и любима ми е ситуацията, в която на един журналист му връчват наградата „завършено магаре“ и той, зашеметен и в тотален шок, успява единствено да си отвори устата и да каже „благодаря“.

Кундера набляга на разликата между Аза и образа на Аза, които са двете съставки на индивида. Ако Аз-ът е смъртен, то образът може да стане безсмъртен. Авторът открива примери за този стремеж към безсмъртие в голямата европейска култура.

Устременият към безсмъртието индивид се посвещава изключително на образа, а не на обекта, защото образът е станал по-реален от обекта. Именно поради тази причина презираме собствената си индивидуалност и се равняваме по модели, по лица, постигнали безсмъртие.

Паралелно с всички ситуации, илюстриращи различните проявления на Аза във всекидневието, авторът е вплел адски забавни случки, ситуации и условни постановки около големи исторически личности – като Гьоте, Салвадор Дали, Бетовен. И  точно тази фрагментарност (типична за Кундера), комбинирана с ясна идея прави книгата чудесно четиво за отпуската.

За мен беше откритие, въпреки че досега не бях кой-знае колко вдъхновена от творчеството на автора. Затова го препоръчвам и като първа книга от Кундера, и като 10-та. Все върви.

Издава го Колибри