По човешки тъжно и смешно в "Непрекъсната линия"

Поредното доказателство за мъдрата деликатност, с която Людмила Улицка вниква в човешката психика е повестта й "Непрекъсната линия".

Книгата е населена с привидно обикновени хора, чието вълнуващо пътешествие през живота е и тъжно, и смешно, и белязано с непредвидими обрати. Повечето истории са обединени от темата за лъжата, с която в различни моменти и при различни обстоятелства се сблъсква героинята Женя. Или по-скоро за измислицата, която украсява делничния живот, прави го по-ярък, по-драматичен, по-лесен за преглъщане.

Както казва самата Улицка: "Най-забавното в тази книга за лъжата е, че тя е най-правдивата от всички книги, които съм написала“. В последната част, "Изкуството да живееш“, Женя вече е зряла, енергична и амбициозна жена, успяла в професията си. Докато една катастрофа не променя всичко...

 Людмила Улицка е забележителна писателка и общественичка, един от най-влиятелните гласове на днешната руска проза. Биолог-генетик по образование, тя сякаш пренася съвършената оптическа апаратура в литературния си свят и внимателно проучва човека и вътрешния му живот.

Книгите й са преведени на десетки езици, критиката ги определя като "проза на нюансите“ и често я сравнява с Чехов. Българският читател познава Улицка предимно с романа „Медея и нейните деца” и сборника "Сонечка. Бедни роднини”, преведени блестящо от София Бранц.

"Непрекъсната линия" е в превод на Ася Григорова и може да я намерим от 1 фверуари.