Тъжна градска живопис

До 30 септември на първия етаж на галерията „Шипка” 6 ще се състои юбилейната изложба на Петър Младенов. С това събитие СБХ отбелязва 120 години от рождението на един от най – големите български майстори на пейзажа. В изложбата са показани повече от 50 творби, притежание на Националната художествена галерия, Софийска градска художествена галерия и частни колекции.

Петър Младенов има два много значими приноса за българското изкуство. 120- годишният му юбилей, който отбелязваме сега, е добър повод да се върнем към тях. Първият му принос е свързан с развитието на пейзажа като жанр.

Роден в София, израснал в един от най-бедните й квартали, където скитането по улиците е важна част от живота на всяко дете, преди Рисувалното училище работил в гостилници и фабрики, той е истински градски човек. Затова и градът присъства в голяма част от творчеството на художника – в сериите от Охрид /1916-1918/, Цариград /1922 – 1928/, София /1936-1939/, Мелник /1939/, Велико Търново /1940/, остров Тасос /1942-1943/.

Градският пейзаж логично се появява в българското изкуство в първите години на ХХ век, но и тогава той е по-скоро случаен, отколкото постоянен обект на вдъхновение за художниците. Затова, когато през 1913 година Петър Младенов подрежда няколко десетки такива пейзажи върху две стени на софийското казино – неговата първа самостоятелна изложба, публиката е „смутена” и „очарована”. От това, колко различно и сложно е неговото изкуство още от началните си стъпки.

Макар че има няколко платна, изпълнени в масло, акварелът е „неговата” техника. С този сложен и капризен материал той се „бори” до края на дните си. Уникалното в неговите платна е това, че той преправя своите творби – в началния етап на създаването им, разливал по неподражаем начин акварелното петно върху контура, по – късно многократно променя живописната повърхност, докато постигне желания резултат. В повечето случаи няма творба, която да е останала в първоначалния си вид.

За Петър Младенов не съществува понятие като „чист пейзаж”. Той смята, че пейзажът не трябва да отразява природата, а вътрешното състояние на художника. На въпроса защо в работите му има толкова скръб и печал, отговарял: „Защото съм имал триста беди на главата си” или „Такива ми са очите – това виждат”. Очите му наистина са отправени към страданието и тъжната страна на живота.

Вижте картини от изложбата