Да срещнеш Паоло Тавиани

В Дома на киното Паоло Тавиани заедно със съпругата си Лина Нери Тавиани представи пред публиката носителя на „Златна мечка” – „Цезар трябва да умре”. Паоло отговори любезно на зададените въпроси.

С какво ще запомните работата си в България?

Тази сутрин с жена ми се разхождахме из София, минахме покрай хотела и места, на които снимахме филма „Чифликът на чучулигите”, и в мен се върнаха един куп хубави спомени. Благодарни сме на целия екип, с който се реализира тази продукция. Работихме с изключителни професионалисти.

„Цезар трябва да умре” е документално-игрален филм. Удивена съм от сложността на режисурата, която изглежда много семпла. От една страна, Вие снимате автентичните затворници, от друга страна, снимате режисурата на театралния режисьор и от трета страна - правите своята режисура. От самото начало ли беше намерен този подход, или го напасвахте в крачка?

Една наша обща приятелка, която е ПР на затвора в Рим, ни канеше на театрални представления по Шекспир, които се играят от най-закоравелите затворници в Ребибия. Отговорът беше, че ще отидем рано или късно, но все отлагахме и отлагахме. Най-накрая се решихме. Когато отидохме, попаднахме на един човек, който беше осъден на доживотен затвор. Той рецитираше „Ад” на Данте в частта с трагичната любов между Паоло и Франческа. Преди да започне да чете Данте, затворникът сподели следното: „Паоло и Франческа са в ада, както ние сме в един истински ад, в затвора. Поемата говори за невъзможната любов и ние сме поставени в същата ситуация – да не можем да обичаме нашите жени. Когато влязохме в затвора, трябваше да изоставим приятелките и съпругите си. Някои от нас ги загубихме завинаги. Болката и отчаянието са огромни”. Така че адът за затворниците е да не могат да се докоснат до собствената жена и да усетят миризмата й. Това е истинската трагедия. Това четене на Данте на неаполитански ни докара до един емоционален статус, в който аз се обърнах към брат ми и го попитах: „Ти да не би да плачеш?”. Той ми отвърна: „Не, по-скоро твоите очи са насълзени”. Извикахме театралният режисьор, който от години работеше със затворниците, и му казахме, че идеята ни е да поставим драмата на Шекспир „Юлий Цезар”, която те все още не бяха поставяли на своята сцена.

Защо точно пиесата „Юлий Цезар”?

Защото драмата се развива в Рим. Юлий Цезар е познат на абсолютно всички в Италия. На нашите затворници беше много лесно да влязат в ролите в тази пиеса и започнахме.

Темата за любовта и свободата пронизва вашето творчество. Как успявате да ги утвърждавате?

Ще ви разкажа по-скоро за избора на бяло и черно във филма. Когато се срещнахме със затворниците, които бяхме избрали за ролите, си говорихме за Шекспир с тях. Неговите персонажи, неговите истории са всъщност техните истории. Не ни беше никак трудно да ги вкараме в ролите във филма.

Един ден, когато трябваше да снимаме сцената с убийството на Цезар, всички знаеха, че това е една много важна сцена и всички бяха страшно напрегнати. Преди да започнем снимките, обяснихме на затворниците – а това са хора с доживотни присъди, – че те трябва да извадят този нерв, този убийствен инстинкт, заради който са в затвора. Затворниците познаваха много добре Шекспир и за тях не беше никакъв проблем да изиграят тази сцена.

Черно-бялото във филма го избрахме по две причини: първата беше, че искахме много рязко да разграничим къде започва и къде свършва флешбекът, а втората – че черно-белият образ е нереалистичен, докато цветът винаги е реален.

Жестоко е да снимаме в затвора, където живеят тези хора. По време на снимките показвахме на затворниците сцените, които току-що сме заснели. Когато се виждаха в черно-бели кадри, почти не се разпознаваха. Според тях това режисьорско решение подчертава техните реплики в отделните сцени. Накрая връщаме цвета във филма – това е моментът на победата на затворниците, когато им позволяват да направят този спектакъл. Те благодарят на публиката и това е много важно за тях. Когато включихме камерата, започнаха да се прегръщат, да се усмихват, да крещят, да се радват неистово. Тогава с Виторио си казахме: „Те избягаха от затвора”. По време на монтажа преценихме, че не е добре накрая затворниците да се върнат по килиите си. Когато аплаузите са във върховата си фаза, решихме да ударим една ножица.

По време на снимките не се бояхме от затворниците, защото ние работехме с тяхното Алтер Его.

Проф. Вера Найденова попита Паоло Тавиани дали е гледал българския аналог на техния филм – „Отело” на реж. Иван Младенов, сниман 5 години преди „Цезар трябва да умре”. Паоло призна, че не е гледал българско кино и не познава този филм.