Дебютните филми имат сърце и душа и са автентични

Ян Оле Герстер долетя в София, за да представи дебютния си филм „Oh Boy“, включен в Международния конкурс. С няколко немски и международни награди в актива си, „Oh Boy“ е впечатляващ черно-бял филм с колоритни персонажи, сред които мрачният и объркан главен герой се носи по течението и страда под тежестта на непоносимата лекота на битието.

Успях вече да гледам филма ви и да го харесам, забавлявах се, макар да ми беше мъчно малко за героя и липсата му на цел и посока. Това е първият Ви игрален режисьорски филм, а сте и сценарист, колко лична е историята в „Oh Boy“?

Преди да седна да пиша, четях книги, които се опитват да те научат как да създадеш сценарий. Те са много полезни, но могат и да са отровни. Когато започнах да мисля и нахвърлям истории за сценария, подходих много анализаторски и нито една от тях не ми се стори автентична или оригинална. След известно време осъзнах, че трябва да забравя всичко, което на теория знам за писането, и просто да последвам интуицията си. Според Роджър Ибърт „във филма не е важно това, за което се разказва, а как то се разказва”. Замислих се върху това изречение и понеже обикновено мислим за себе си, за собствения си опит, за ежедневието си, зададох си въпроса какво би си струвало да разкажа на останалите. После започнах да пиша и за пръв път ми беше приятно и забавно, защото не мислех за някаква публика. И реакциите към сценария впоследствие бяха най-благосклонните, които съм получавал въобще. Но работех много бавно и внимателно.

Защо внимателно?

Страхувах се, че хората няма да сметнат, че героят е достатъчно интересен, за да му се посвети цял филм, понеже в живота му няма някаква трагедия или катарзис в общоприетия смисъл. Обаче реакцията беше положителна.

Вероятно продуцентите са искали да видят драма в сценария, защото, ако погледнете фестивалната програма, може би 80% от заглавията са на драматични истории, а във Вашия филм на главния герой на пръв поглед всичко му е наред. Той е млад, красив, от семейство с възможности. Но наличието на такива екстри не означава, че човек не може да се чувства изгубен или нещастен.

На мен ми беше интересно да открия защо този човек е нещастен. И му съчувствам, защото не е лесно да откриеш своята посока и смисъл. Винаги ми е харесвало да имам възможност да откривам собствената истина за нещата в историите, които филмите разказват. Според мен всички велики филми са такива – те не ти обясняват директно посланието си, а те оставят сам да го усетиш и допълниш със собствена интерпретация. Дебютните филми може и да не са перфектни в техническо отношение, но ми харесва много, че имат сърце и душа и са автентични. И аз се стремях към това. Вероятно на фестивалите наистина има повече филми с трагични истории, но пък в кината е пълно с комедии. Те са особено популярни в момента в Германия, а и почти навсякъде другаде. И така, с двете места постигаме баланс.