Стефан Командарев: Киното се прави от приятели

Въпреки че завършва медицина, Стефан Командарев се насочва към съвсем друга наука – киното. Там успехът го спохожда, след като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ влезе в списъка с деветте продукции, достигнали до последната фаза за „Оскар“ в категорията най-добър чуждоезичен филм през 2010 г.

С новия му проект „Съдилището“ тази вечер ще се открие 18-ото издание на София Филм Фест. Преди прожекцията ще можем да чуем на живо и новата песен на Стефан Вълдобрев, направена за продукцията - „Сняг над Сахара“.

„Съдилището“ ще ни срещне с Митьо и неговия син Васко, които живеят в беден район в близост до българо-турско-гръцката граница.

Историята има препратки към предишния Ви филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, където е засегната темата за взаимоотношенията между внук и дядо, а в "Съдилището - между баща и син. Може ли да се каже, че един режисьор изследва една тема, но в различни интерпретации?

Всички, които са гледали новия филм, казват, че е доста по-различен от предишния. А това беше и целта, не да правя един филм с леки вариации. Тук и жанрът е друг. "Съдилището" е по-драматичен. Държи по-силно от началото до края. Перипетиите пред главния герой са повече. Иначе темите в киното са си едни и същи, някои твърдят, че от 1929 г. вече са изчерпани. Въпросът е как се поднасят. Основно е историята да е добра, да държи зрителите и да вълнува.

Вие как избирате историите – редувате документално с игрално кино?

Конкретно в този случай сюжетът дойде от предишни документални филми, които снимах из тези места – Източните Родопи, районът около Ивайловград, където изкарах години и натрупах сериозна база данни от съдби. Всеки един от персонажите във филма си има реален прототип. Историите в „Съдилището“ са истински и се случват в този район. Така че в случая стъпихме на една база от много такива емоции, наблюдения и лични впечатления, тъй като тези места са изключително интересни и уникални. Оттам последва дълга работа с другите двама сценаристи - Марин Дамянов и Емил Спахийски, както и с международни консултанти по сценария, така че това да влезе в една драматургична форма и да се получи нещо, което силно се надяваме, че зрителите, като го загледат, ще ги държи час и 52 минути, колкото е дълъг и филмът.

Отново ще видим Мики Манойлович във ваш филм. Сега или първия път Ви бе по-трудно да го накарате да се съгласи да участва?

Сега беше по-лесно, тъй като вече се познаваме, имаме обща история, приятели сме. Тук зрителите ще го видят в коренно различна роля от „Светът е голям и спасение дебне от всякъде“. Това е хубавото на големия актьор, който може да играе различни неща, все така добре. Другото, което ще видят зрителите, са прекрасни български актьори, като Асен Блатечки, който прави много различна и сериозна роля, Ованес Торосян, Ина Николова, Параскева Джукелова, Зуека и Христо Мутафчиев. Кино се прави с приятели и със съмишленици в крайна сметка.

Снимате извън големия град. Различна ли е „другата България“?

Това с „другата България“ си дойде от единия от документалните филми „Азбука на надеждата“, който снимах точно в периода на Ивайловград, където един от героите каза: „Ние сме другата България“ или „България оттатък Арда“. Там светът е много различен, не по-малко реален и аз лично се чувствам в един много интересен свят, където даже някакви чисто човешки ценности, които тук сме започнали да загубваме, ги има и хората още вярват в тях.

Там като че ли са по-толерантни към „другите“.

Не обичам да правя обобщения, но това, че българинът бил много толерантен е само една от митологиите, в които не вярвам. Особено предвид това, което се случва последните години в България. Но толерантността я има в реалния живот, най-вече по тези места, където хората трябва да вържат двата края и да си спечелят хляба в твърде трудни условия. Те не се интересуват кой е турчин или помак, тъй като живеят заедно и си помагат по един доста естествен начин. Всякакви такива проблеми са раздухани изкуствено, обслужват интересите на някоя партия или прослойка. На онези места човек усеща една базова толерантност, неразвратена от политически и други страсти.

Филмът тръгва по кината на есен след тази единствена прожекция на феста. Предвиждате ли разпространение извън граница?

Разбира се, по същия начин както с предишния филм се надяваме да обикаля. Още се колебаем къде да бъде световната му премиера, но идеята е „Съдилището“ да тръгне по фестивалния път. Имаме добър световен дистрибутор – френска компания, която ще го разпространява по света. Там нещата вървят по един утъпкан път, дори вече е ясно, че филмът е продаден в Гърция. Въпросът е какво ще стане със „Съдилището“ и тук. Надяваме се да привлечем и в България достатъчно зрители.