"Ужасните деца" и още истории от документалния конкурс на СФФ

Конкурсът, с основни прожекции в оборудваната с нови удобни киноседалки зала „Славейков“ на Френския институт, се открива с един от най-очакваните филми на 26-ия София Филм Фест - „Бягство“ („Flee“) на датския режисьор Йонас Похер Расмусен, който вече влезе в историята като първият филм, номиниран за Оскар едновременно в три категории – най-добър пълнометражен анимационен филм, най-добър документален и международен филм! Творбата, създадена по сценарий на Расмусен, привлича погледите на специалистите в Сънданс, където получава Голямата награда на журито, а след това в актива му се добавят 69 приза от цял свят, като филмът е номиниран и за Наградата на публиката LUX, връчвана от ЕП и ЕФА. „Бягство“ разказва необикновена истинска история за уважаван преподавател, който решава да сключи брак с дългогодишния си приятел, но преди това трябва да разкрие травмиращи тайни, пазени повече от две десетилетия. Творбата е завладяваща смесица от изкусна анимация и документален реализъм и е сред най-интимните, въздействащи, лични и дълбоки филми на 2021 година.

„Братя“ („Brotherhood“) на режисьора Франческо Монтаньер е съвместна продукция между Италия и Чехия. Филмът представя дилемите на трима босненски братя, поели тежки семейни отговорности, след като баща им е осъден като терорист. „Братя“ изследва проблемите, предизвикани от необходимостта от избор – между принадлежността към непоколебимия клан и желанието на младежите да открият кои всъщност са те, дори ако това включва някои грешки?! Ако не бяха мобилните им телефони, би било трудно да се повярва, че братята овчари са наши съвременници. Удостоен с наградата „Златен леопард“ от документалния конкурс на кинофестивала в Локарно 2021, филмът е впечатляващ дебют.

Копродукцията на Германия и България „Кмет, овчар, вдовица, змей“ („Mayor, Shepherd, Widow, Dragon“) на Елица Петкова е разказ за изолираното в планината село Пирин, което най-вероятно ще изчезне след 20 години. Камерата придружава няколко местни жители, които се борят отчаяно срещу запустяването… Пирин също така е последното село в Европа, където има змей. Елица Петкова спечели Голямата награда „София – Град на киното“ със своя пълнометражен игрален дебют „Жалейка“, представен на 20-ия СФФ 2016, вторият ѝ пълнометражен филм „Риба, плуваща по гръб“ бе включен в конкурсната програма на 24-ия СФФ 2020.

Във френския филм „Джейн Бъркин според Шарлот Генсбур“ („Jane By Charlote“) подходът на дъщерята-режисьор е деликатен и интригуващ – Шарлот Генсбур успява да представи своята прочута майка, актрисата Джейн Бъркин, преодолявайки чувството за естествена резервираност. С помощта на обектива на камерата се разкриват интересни детайли, като в същото време двете главнни действащи лица – пред и зад камерата – се отдръпват леко, за да гарантират пространство, в което да излезе на преден план изключително важната и ценна връзка между майка и дъщеря. Документ на времето и човешките отношения – без защитни бариери, нежно, естествено и завладяващо.

„Животът на Ивана“ („Life of Ivanna“) на режисьора Ренато Борайо Серано, копродукция на Русия, Норвегия, Финландия и Естония, е носител на приза за най-добър международен документален филм от кинофестивала в Цюрих. Филмът проследява драматични промени в живота на 26-годишната Ивана и нейните пет деца в продължение на четири години – от суровата реалност на номади в тундрата, отглеждащи стадо северни елени, до сблъсъка със съвременността в град в далечния Сибир.

Френско-белгийската продукция „За шепа пържени картофи“ („For a Fistful of Fries“) е дело на създателите на култовата документална поредица „Strip-Tease“ – Жан Либон и Ив Инан. Филмът е показан с успех на фестивала за документално кино в Лайпциг, а в разказа е използван материал, събиран в продължение на повече от двадесет години. Инспектор в Брюксел разследва случай на убийство в квартал със съмнителна репутация. Намирането на няколко пържени картофи води до улики към извършителя на престъплението, лишило от живот една жена, която понякога работи като проститутка. Въпреки сериозния характер на събитията, пресъздадени в стил cinéma-vérité, в нестандартната смесица от мрачен трилър и абсурдно „риалити“ се откроява и здравословна доза (черен) хумор.

„Къде отиваме?“ („Where Are We Headed?“) на режисьора Руслан Федотов, копродукция на Беларус и Русия, е своеобразен роуд муви привлякъл вниманието на фестивала IDFA в Амстердам, където получава приза за най-добър дебют. Разказът е капсулиран в мрежата на московското метро и заснет в продължение на една година – безкрайните тунели и коридори са среда без дневна светлина, ничия земя, в която сякаш няма значение кой накъде се движи. Станциите, с мраморните си стени и златни осветителни тела, са изключително подходящ театрален декор за непрекъснато развиващата се трагикомедия и епизодичните появи на колоритни пътници. В този документален филм се оглеждат културните и социални проблеми в съвременна Русия.

Действието в „Нашето тихо местенце“ („Our Quiet Place“) на режисьорката Елица Георгиева се развива във Франция, където две млади жени се срещат и сближават заради общия стремеж да овладеят френския език не само като средство за общуване, но и като инструмент за себеизразяване. Филмът разказва историята на едната от тях, Альона, през очите на другата, Елица Георгиева, докато заедно изследват предимствата на усвояването на чужд език. Със съзнателна деликатност филмът измисля своя собствена среда, за да посрещне откъслечните „сънувани спомени“, които Альона събира по време на странстванията си между Минск, Барселона, Париж, Ароманш и Турция. Тя иска да напише роман за изчезването на баща си, физик и морски авантюрист, който бяга от беларуската комунистическа диктатура – лодката му потъва край турския бряг през октомври 1995 година.

„Остров – загубеният остров“ („Ostrov – Lost Island“) е дело на руската режисьорка Светлана Родина и швейцарския фотограф и режисьор Лоран Стоп. Те разказват за отдалечения Остров, който след разпадането на Съветския съюз напълно изчезва от полезрението на хората в политическата система. Подобно на рибите, които трябва да защитават своята територия в Каспийско море, малцината жители, останали на острова – главните герои на този документален филм – се борят за оцеляване всеки ден. Въпреки противоречията и сюрреалистичната атмосфера, близка до научната фантастика, в крайна сметка именно митът за идентичността на неприкосновената Русия дава сила на онези, които все още вярват в бъдещето. На ръба между утопията и антиутопията, „Остров - загубеният остров“ говори за Русия, разкъсвана между носталгията и суровата реалност.

Чрез любителски и анонимни филми, които събира от детството си, френският режисьор Андре Бонзел прави преглед на бурния си живот. Резултатът е „Проблясващите призраци на отминалата любов“ („Flickering Ghosts of Loves Gone By“). В крехките, забавни и трогателни образи с фрагменти от истории и минали емоции той изследва собствената си история и тази на семейството си, белязана от маниакални пристрастия към киното и секса. Измислен автопортрет, причудлив и бароков, този филм се превръща в истинска ода за киното и за живота.

„Ужасните деца“ („Les enfants terribles“) потапя публиката в ежедневието на едно турско семейство - това на режисьора Ахмет Недждет Кюпюр, в което младите хора всеки ден се борят да отстояват свободата и независимостта си пред бащината власт, вкоренена в традиционните ценности. Получил Специалната награда в международния конкурс в Нион, филмът на най-големия брат Кюпюр представя автентичен разказ за сблъсъка между поколенията, между минало и настояще в консервативната общност, някъде в югоизточната част на съвременна Турция.

В Хаити колата „Тойота Ленд Крузер“ е позната с името „Zo Reken“, което означава „Кост от акула“ – и именно така – „Zo Reken (кост от акула)“ е решил да озаглави филма си канадският режисьор Еманюел Лиша. Мощният автомобил 4х4 става особено популярен сред организациите за хуманитарна помощ, които са навсякъде в Хаити след земетресението през 2010 година. Десет години по-късно, когато страната отново е в хаос и под строга блокада, тези коли са превърнати в мобилно пространство за срещи и дискусии между хаитяните. Шофьорът води разговор с пътниците, граждани на Порт-о-Пренс, докато се опитва да си проправи път между барикадите и демонстрациите – обсъжда се състоянието на страната, неоколониализма и хуманитарната помощ, а гневът срещу неизпълнените обещания от международната общност се засилва.