Тя идва от остров, който искаше да построи рая!

"Тя идва от остров, който искаше да построи рая..."

Така започва и завършва романът на кубинската писателка Сое Валдес „Всекидневното нищо”.

Именно заради тази книга писателката е обявена от Фидел Кастро за „враг на революцията”. Романът излиза в края на 90-те години, а от дни е издаден и у нас.

Сюжетът ни вмъква в света на главната героиня Йокандра, която намира бягство от всекидневното нищо в писането и секса.

Кога един донякъде еротичен роман може да се превърне в опасен за властта и какви са спомените на Сое за Куба, разказа самата писателка пред Dnes.bg.

Ето че романът ви „Всекидневното нищо” вече е преведен и на български. Разкажете повече за откъса, с който ни въвеждате в историята на Йокандра, какво се случи с този остров и (не)построения в него рай?

Това е един израз, който определя 53 години от историята на Куба и тази диктатура на Кастро, която се случва въпреки желанието на кубинците за промяна към по-добро бъдеще. През 1959 г. стана още по-лошо. А също така това изречение определя и персонажа на Йокандра – главната героиня в книгата, която е затворена на този остров.

Колко време ви отне да напишете книгата?

Книгата не е дълга и я създадох едва за няколко месеца. Това е един роман катарзис. Написан е в периода 1993–1994 г. – двете най-лоши години от диктатурата на Кастро. Таих много гняв в себе си, а не ми харесваше да живея така. Когато книгата беше готова, се излекувах от гнева.

Какво прави един роман опасен дотолкова, че да се наложи със семейството си да напуснете Куба?

Романът нямаше да бъде публикуван в Куба, така че го изпратих тайно във Франция. Тогава издателят ми каза, че трябва да напусна страната, преди да излезе романът. Така стана, че трябваше да си тръгна от родината ми и когато книгата излезе, при мен дойде човек от кубинското посолство и ми съобщи, че не мога да се върна в Куба и също така ми каза да млъкна и да се държа добре. Не го направих.

Разкажете за спомените си от Куба?

Живеех в стария град на Хавана. Цялото ми детство премина там. Това, което помня най-силно, е, че къщата ни беше много стара и живеехме дружно със съседите. Смятам, че по някакъв начин всички, които сме живели в комунистически режим, сме били белязани от една дисциплина и от едно много силно желание да вървим срещу тази дисциплина и този режим. Така аз бягах от училище и отивах до морето, в едно село, което е близо до Хавана. В него Ърнест Хемингуей е ходил да лови риба. Там имаше една книжарница и си спомням как сядах в нея да чета. Веднъж, когато бях на 10 години, се изкъпах в морето с дрехите, с училищната униформа. Прибрах се мокра у нас и родителите много ми се караха. Това не е много приятен спомен, но именно той носи носталгията ми към детството.

По различен начин ли се приема романът ви от кубинските и от европейските читатели?

Моите книги не се продават в Куба. Забранени са, но влизат тайно. Получавам много емоционални отзиви от кубинските читатели. Едно от тези писма, което пристигна при мен, беше написано на жълта хартия, сгъната надве. Разгърнах го и прочетох: „Благодаря ти, Сое, приеми една прегръдка от всекидневното нищо”. Това е най-хубавото писмо, което съм получавала в живота си. С толкова малко думи успя да каже всичко.

Работите като редактор в медии, по киносценарии и отделно пишете поезия и проза. Къде се чувствате най-вече себе си?

Донякъде навсякъде се чувствам добре, защото професиите са различни. Харесва ми да пиша за настоящето, за днешния ден, когато го правя в пресата. Но особено ми допада моментът, в който преминавам от реалността, от всекидневието към фикцията, а това става точно когато започвам да пиша роман или сценарий на филм. От друга страна, поезията е едно много интимно убежище. Носи повече болка, също така отнема повече време.