Живков е един от най-щастливите български политици!

Доц. Д-р Искра Баева е преподавател в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Занимава се с история на най-новото време и на Централна Европа след Втората световна война. На 19 август излезе книгата й „Социализмът в огледалото на прехода”, съставена заедно с Евгения Калинова. В преход ли сме още, какво мислят младите за миналото и какъв тип политици имаме днес, разказва авторката пред Dnes.bg.

Как решихте да напишете тази книга?

Идеята е да се даде исторически поглед върху съвременна България, която винаги е срещала трудности при осъществяване на приемственост между различните исторически епохи. Ако проследим само новата българска история, ще видим, че след Освобождението на България всичко започва отначало. Миналото обикновено се приема като нещо, от което трябва да се откажем, да изтрием и да задраскаме. След 1944 г. има също такова заличаване на предходния период. Преди 20 години отново се случи същото.

Защо се получава така?

Стремежът на политиците е винаги да започват начисто, да не вземат нищо от миналото. Само че в първите години на ХХІ век обществото вече реагира малко по-различно. В началото на прехода хората приеха тезата за изцяло ново начало. С голям ентусиазъм бе свален Тодор Живков от власт и в първите месеци еуфорията бе наистина огромна и искрена. Имаше надежда, че всичко веднага ще стане по-добро. Но с началото на трудностите се появи и отрезвяването и тъй като периодът на социализма беше съвсем неотдавна, то хората започнаха да си го припомнят като време на сигурност и стабилност. Така се появи явлението носталгия. Всички очаквахме, че тя ще просъществува за кратко, само докато трае кризата.

Но...

За съжаление кризата продължи много по-дълго, отколкото всички очаквахме. Дори с изчезването на кризата (процесът на присъединяване на България към Европейския съюз и първите ни години като членове на ЕС могат да се определят като период на определен икономически възход), носталгията по миналото остана. Това говори за едно ново гражданско съзнание. Защото, поне според мен, днешната носталгия към миналото, особено сред младите хора не е насочена назад, не е съпроводена с желание да се връщат в миналото, а с желание в настоящето да се утвърдят някои от добрите практики от онова време. Смея да твърдя това, тъй като съм направила десетки анкети със студенти, (резултатите са представени в книгата) за това как те възприемат епохата на социализма.

Как все пак възприемат?

Вижда се как повечето млади хора могат да отделят добрите от лошите страни на живота от онзи период. Те не искат да се връщат назад, а искат да съчетаят демокрацията със социална сигурност и стабилност. Това е и разликата с предишното поколение, което в началото на прехода се отказа не само от лошите, но и от добрите неща от социализма. Много интересна е и еволюцията в отношението към Тодор Живков. На 10 ноември всички бяхме против него – на първия опозиционен митинг на 18 ноември, само седмица след свалянето на Живков вече имаше плакати, в които той беше показан зад решетки. Но ето че днес, 100 години след раждането му, отношението е коренно различно. Трябва да призная, че голямата промяна в отношението към Тодор Живков е плод не само на носталгията, а и на собствените му качества. Защото още през 1990 година, сиреч само няколко месеца след като беше свален и арестуван, той си позволи да каже, че е готов да поеме цялата отговорност за социализма, но не само за лошото, а и за хубавото. Тогава той прояви по-добър политически рефлекс от всички останали политици, като предвиди, че обществото ще промени отношението си към миналото. Може да се направи изводът, че Живков е един от най-щастливите български политици: управлявал е достатъчно дълго, преживял е всичко, като се почне от пълна власт и слава до низвергване и омраза, но завършва живота отново уважаван.

Как ще коментирате боядисването на паметника на Съветската армия?

Признавам, че съм категорично против премахването на този паметник или преместването му някъде другаде. От друга страна обаче, това, което стана с пребоядисването му, не бих нарекла оскверняване на паметника, а осъвременяване. Осъвременяване към днешна България, подигравка както с рефлексите от миналото, така и с днешните ни увлечения. Преди време имаше хора, които са следвали безрезервно Съветския съюз, сега има други, които следват безрезервно Съединените щати. Струва ми се, че това съчетание на двете тенденции върху паметника беше великолепно попадение. Това е един пример как чрез стрийт арт може да се направи опит да се приспособи старото тежко архитектурно пространство към младото поколение на България.

Как се променят политиката и политиците ни по време на преход?

Книгата, без да следва пряко политиците, показва последиците от тяхната дейност. Най-ярките политици на прехода са дълбоко свързани с политическия елит на социалистическа България. Не казвам, че са същите. Идеята, че номенклатурата продължава да управлява, не е вярна. Има тук-таме представители на хора с номенклатурен произход, но те не са на предни позиции. Става въпрос по-скоро за силно присъствие на хора от бившите идеологически институти, пряко свързани с БКП. Навремето партията ги е създала, за да подкрепят нейните идеи. Но след закриването на тези институции хората там просто се приспособяват. Ще ги намерим в най-различни политически партии, дори в такива, в които са противоположни на предишното им битие. Разбира се, още в началото се появиха и съвсем нови политици, но те бързо се маргинализираха. А целта на книгата беше да покаже как в годините на прехода се променя представата за социализма. Поставили сме си и още една цел – да видим как тези процеси се отразяват в очите на младите, на тези, които нямат лични спомени от социализма. Техните представи са продукт от въздействието на такива институции като училището, медиите и, разбира се, семейството.

Кое най-много повлиява на мнението на младите?

Семейството въздейства най-силно. И това е хубаво. Въпросът е обаче защо училището и медиите не го правят. Причини има. Първо, защото училището вече не е онази модернизираща институция, каквато е била дълго време – от Възраждането през Третата българска държава и в годините на социализма. Сега престижът му силно падна. Медиите също деградираха и студентите почти не четат вестници, не гледат телевизия. Единствената медия, на която реагират, е интернет.

В книгата си пишете кога е почнал преходът, а приключил ли е?

Кога е започнал и кога е приключил зависи как определяме прехода. Ако приемем, че той е трансформация от една система към друга, то можем да използваме обективни критерии за началото и края му. Предпочитам да използвам външните оценки, защото са по-безпристрастни. Според тях приемането на България в ЕС, независимо от всичко, е събитието, което показва, че България вече е изградила институции по подобие на западноевропейските. По тази причина приемам, че преходът завършва именно тогава – на 1 януари 2007 г. Но трябва да сме наясно, че краят на прехода не означава край на развитието и промените – историята е преход сама по себе си. Ние непрекъснато се променяме. Кой би могъл през 2007 г. да предположи, че днес ще имаме такъв лидер, който дава указания във всяка посока и определя бъдещето на България. Но трябва да кажа, че поведението на Бойко Борисов не е уникално. По подобен начин се държи и Берлускони, и Саркози. Обама също има подобно поведение. По-скоро появата на Бойко Борисов е доказателство, че сме в рамките на европейската традиция. Тя върви към такъв вид популистични лидери, които се обръщат към обществото, прескачайки политическата система. Борисов има партия, но не той зависи от нея, а тя от него. А това е нещо, което наблюдаваме и в други страни. Влезли сме в цикъл, в който традиционната парламентарна демокрация е в залез. Партиите вече са толкова близки помежду си, че хората трудно ги отличават. Те представляват един политически елит, който толкова се е отдалечил от обществото, че то не ги припознава. Затова, когато се появи някоя харизматична личност, обществото предпочита да се довери на нея, а не на партиите.

Тази тенденция положителна ли е?

Не мисля, че това е хубаво. По-скоро е деградация на демократичната европейска традиция, но е развитие. Според мен това се дължи на основния модел на западното общество – консуматорството. То превръща хората в индивиди, които се стремят към нещо и унищожават солидарността помежду им. Вече нямаме големи обществени идеи и тенденции. Ако подобна ситуация се наблюдаваше само при нас, нямаше да се тревожа, но това е положението в целия свят.