Къс(н)ите изречения на 2009-а

2009-а, изглежда, не беше нищо особено. Животът във виртуална медия е като изкачването по стълби след женски задник. Ъпдайк казваше, че това е усещане, пропито от вкуса на непозволеното. А всичко непозволено за българската преса беше приютено в нета.

Но защо животът в медията, а не времето, прекарано с нея? Защото вече е невъзможно да разграничим едното от другото – всеки ред, който сте драснали някъде из нета, е момент от живота ви.

Както и изкачването на стълбите след... някога записвахме имената им в дневници.

Тук е и първата съществена промяна – за разлика от минали години можем да обобщим големите събития в живота ни по статусите в социалните мрежи, а не от драсканиците в лични дневници.

Втората промяна също започна виртуално (най-вече в блогосферата и форумите), а кулминацията й беше на твърде хлъзгав терен: Януари. Протест пред парламента. Надписите от плакатите: "Развитие и обществен контрол на студентските общежития и столове", "Никакви деца в дискотеките", "Пенсионери, студенти и трудов народ, изхвърлете боклука със сигурен вот", "СБАЛ по кардиология във В. Търново спасява и лекува без договор с РЗОК, а лечебницата в Г. Оряховица не работи, но има договор с РЗОК", "Убивайки природата, убивате себе си", "Да спасим Иракли"... Пълен текстолингвистичен хаос.

В редакцията телефоните не млъкват от тримата репортери на протеста. А в това full coverage на събитието пропускаме нещо, което ще ни избоде очите: Всички участници в протеста приеха съпричастността си в него като лична терапия, която може да приглуши травмата от различните им проблеми. Имаме генерация, която е недоволна от живота си, но трудно обяснява защо. Имаме генерация без ясна кауза, поети и лидери. Нещо като да обърнеш гръб и да си тръгнеш гузно още докато изкачваш стълбите.

Третата промяна може да бъде обяснена така: "живеем по-дълго, но не така подробно и на къси изречения" (Вислава Шимборска).

Никога преди не сме произвеждали толкова много лични новини, фотоси и истории някъде из мрежата (включително и тук, в коментарите под всеки материал), а вниманието и грижата около тях не са ни отнемали тревожно дълго време.

Все едно изкачването по стълбите да се е случило единствено в два-три последователни статуса във Facebook.

Това не са най-важните неща от 2009-а, но и тя не беше нищо особено. Защото личните ни кратки изречения, тоест новините, подозрително се повтаряха. Затова беше забавно. А после – отегчително.