Голямата 5-орка

14-ият международен филмов фестивал София Филм Фест вече обяви един от най-големите си подаръци на киноманите – рубриката „Голямата петорка”, включваща най-важните награди на петте водещи кинофестивала в света – Кан, Берлин, Венеция, Сънданс и Торонто.

Пренесена на големия екран от Брус Бересфорд, режисьор на прочути филми като „Да во­зиш мис Дейзи” и „Black Robe”, вдъхновяващата история на Ли Куншин в „Последният танцьор на Мао” разказва за личната и духовната свобода.

Филмът е подгласник (runner up) за награ­дата на публиката на фестивала в Торонто и получава наградата на публиката за чуждоезичен филм в Сао Пауло 2009. Ли е роден през 1961 г. и израства в бедност заедно с шестте си братя и сестри в провинция Шандонг.

Когато в малкото селско училище идват представители на Балетната ака­демия на мадам Мао от Пекин в търсене на самороден талант, който да шлифоват и поставят в първите редици на Културната революция, те се спират на 11- годишния Ли и го подлагат на необичаен нов живот, изпълнен със строги тренировки в залата и с идеологическите доктрини извън нея. „Последният танцьор на Мао” ще предложи на публи­ката на 14-ия София Филм Фест едни от най-въздействащите тан­ци в киното. Филмът напомня за жертвите на идеологическото противопоставяне и за недалеч­ното минало, в което артистич­ната свобода е била въпрос на човешки права.
Днес от 18.00 ч.
зала 1, НДК

Бялата лента,  Германия-Австрия-Франция- Италия, 2009, 144’ , Реж. Михаел Ханеке
Логично фронтменът на про­грамата е филмът, стигнал един­ствен до покрива на света – „Злат­ната палма” на кинофестивала в Кан, „Бялата лента” (Das weisse Band) на австрийския режисьор Михаел Ханеке. В колекцията си филмът има още 3 Европейски филмови награди (най-добър филм, режисьор и сценарий), „Златен глобус” за чуждоезичен филм и е основен претендент за „Оскар” в същата категория.

Решена в черно-бяло, творбата на Ханеке проследява кризата в германското общество в навече­рието на Първата световна война и се превръща в оригинален опит за изследване на корените на на­цисткия терор. Сюжетът отвежда зрителите в малко протестантско селце в Северна Германия, къде­то се случва поредица от зловещи престъпления. Хората са шоки­рани и започват да търсят винов­ници и причини.

Прокрадва се намек, че в ужасяващите деяния са замесени деца, жертви на ро­дителски заплахи и жестоко отно­шение към тях. Доста лицемерно, както подсказва и заглавието на филма, някои деца са принудени да носят бяла лента, която да има напомня за невинността и чисто­тата – качества, които техните ро­дители непрекъснато мачкат.

„Бялата лента” е поредният киноопит в изследването на на­силието и жестокостта в сърцето на едно общество, без да допуска моменти на катарзис у зрителите или воайорско наблюдение. Фил­мът просто разкрива непредсказу­емата и неконтролируема природа на злото. В същото време творбата на австрийския режисьор е изпъл­нена с много повече хуманност от предишните му филми. 144-ми­нутната драма е заснета и монти­рана с точността на педантизма, присъщи за автора, и разкрива умението на Ханеке да провоки­ра публиката и с умело написан диалог.

Този филм печели първа „Златна палма” за Михаел Ханеке (режисирал „Каше” и „Пианист­ката”), но той самият отбелязва, че „Бялата лента” не трябва да се разглежда като разказ само за на­цизма, а за всяка форма на фана­тизъм.
Днес от 20.30