Навсякъде днес се търси оригиналност

Председателят на международното до­кументално жури Ян Шикъл има още една задача по време на престоя си в София – в няколко поредни вечери в Чешкия център той представи 8-те филма от документал­ния си цикъл „Частно столетие”, в който разказва историите на обикновени хора на фона на заснетите от тях самите домаш­ни филми.

Вероятно това не би звучало така любопитно, ако въпросните домашни филми не обхващаха периода от 20-те до 70-те години на миналия век. Още нещо е интересно – във филмите Шикъл, който на пресконференцията на журито каза, че за него най-важният компонент на до­кументалния филм е авторската глед­на точка, е оставил разказа единствено в ръцете на своите герои и не си поз­волява никакви ко­ментари.
Как решихте да създадете по­добен тип фил­ми?
Ян Шикъл: За­почнах да събирам семейни филмови архиви в края на 80-те години. До тази идея стигнах благодарение на мой приятел, унгарския режисьор Петер Форгач, който беше започнал да събира домашни филми в Унгария и да ги превръща в документал­ни филми. Пуснах обява, че издирвам та­кива филми. В началото не вярвах, че от това ще излезе нещо и затова ги събирах покрай другата си работа. Но когато седнах пред компютъра и започнах да монтирам материалите, те оживяха в различна свет­лина пред очите ми и разбрах, че чрез тях мога да разкажа много интересни истории. А днес вече благодарение и на излъчвания­та по телевизията много хора сами ме тър­сят и ми предлагат архивите си.

Филмите отразяват историите на хората или вашата гледна точ­ка за тях?

Ян Шикъл: Нямам амбицията да разказ­вам някаква официална история, защото всеки знае какво е било през 50-те години по времето на социализма. Имам предвид и у нас, и у вас. За хората това е ясно. За мен интересното е да покажа как на фона на действителността са живели едни съв­сем обикновени хора. Техният живот обаче също е бил изпълнен с драматизъм.

Вероятно на това се дължи инте­ресът към тях не само в Чехия, но и извън границите ù.

Ян Шикъл: Разбира се. За един бълга­рин е по-лесно да разбере миналото и ис­торическите събития. За един американец обаче 50-те години у нас не говорят нищо, Втората световна война е възприемана от друг ъгъл. Те нямат представа например, че в Чехия по това време са живели чехи и немци заедно в Судетите и какво се е случи­ло след края на войната (немците са били насилствено изселени и много семейства са останали разделени – бел. ред.). Това, което свързва тези исторически събития и стои в техния център, са личните човешки истории.

Не напомнят ли те по ня­какъв начин и на всевъзмож­ните реалити шоута, кои­то ни заливат от ТВ екра­на? Вашите филми не са ли комбинация между реалити и документален филм? Само че в реалити форматите участниците се стараят да се представят по определен начин, а в домашните фил­ми са напълно естествени.

Ян Шикъл: Да, може да се каже, че това е някакъв жанр между две­те. Когато възниква какъвто и да е филм – игрален, документален, в основата му винаги е идеята с какво ще се напълни този филм. Дори когато се снимат историче­ски събития, това отново се прави по някаква поръчка. Филмите от домашните архиви обаче са въз­никнали без каквато и да е външна намеса или влияние. Когато един баща снима семейството си, това е проява на чувствата му към близ­ките му и в отговор той улавя пък техните реакции и емоции, които са напълно непресторени. В това е и оригиналността на филмите ми.

Ще подготвите ли втори подобен цикъл?

Ян Шикъл: Много бих искал. Първите 8 филма съм събирал от стотици часове материал. И из­брах най-доброто. Предполагам, че би могло да има и друг начин, по който да се разкажат тези ис­тории – засега съм разказвал за едно семейство и съм черпил от един архив. Ами ако разкажа една история от няколко архива? Ако ги допълня с друг вид комен­тар? Поне в Чехия никой друг не прави подобни филми. Не съм и очаквал, че с първите си 8 филма ще успея да достигна до толкова много фестивали. Но вероятно това се дължи на факта, че нався­къде се търси оригиналността, в която и да е сфера в обществото.