Царят срещу султана – Путин vs. Ердоган

Преди да бъде руски или украински, или дори съветски, Крим е бил турски. Всъщност османски. А Русия е анексирала Крим и преди 2014 г. - много отдавна, през 1783 г., пише Джулия Айофи н сп. "Форин полиси".

Това е станало след шестгодишна война с турците, при която руснаците по същество са унищожили османския боен флот. Конфликтът завършил с Кючуккайнарджанския договор, подписан през 1774 г., което всъщност се разглежда от историците като първото откъсване на територия от Османската империя - началото на нейния продължителен, бавен упадък.

След като губи Крим от Русия, Османската империя за първи път загубила мюсюлмански поданици за сметка на християнска сила. (Кримските татари, които бяха особено против най-новото завземане на полуострова от Москва, са рудиментарен крайник, останал след османците, и отново се противопоставят на новия си руски господар, който на свой ред предприема твърди мерки срещу тях.)

Тази война и договорът, с който приключила, била "повратният момент в отношенията между Европа и Близкия изток", написа Бърнард Луис около 200 години по-късно.

Това не е бил последният сблъсък между руснаците и турците. През следващите два века те многократно влизали в стълкновения, а Руската империя навлизала все по-дълбоко в централните османски територии: Балканите, Кавказ, Черно море и Дарданелите. Млад руски офицер описал своите преживявания при сраженията с турците, французите и британците в Крим през 1854 г. Съчинението, което впоследствие било наречено "Севастополски разкази", било второто произведение, издадено от този млад мъж - Лев Толстой.

Всичко това показва, че случилото се на 24 ноември, когато турците и руснаците се конфронтираха за това кой, къде, кога е бил в небето над малък къс земя, не е нищо ново в отношенията между тези две някогашни империи.

Защото те са именно такива. И Турция, и Русия по сърце и душа са големи мултиетнически империи; тези сърца и души продължават да са живи в техните туловища с отрязани огромни крайници - крайници, за които днес те все още жадуват.

И двете съществуват днес като силно смалени регионални сили, които се стремят да упражняват по-голямо влияние - такова, каквото подхожда на империите и техните истории. А като правят това, те възприемат старите си позиции, все едно че мускулите им си припомнят някогашните движения. "Когато пътуваш в Турция, дали можеш да се довериш и на един турчин?", написа видният блогър Максим Кононенко, който подкрепя Кремъл. "И това важи за всички, които говориха от името на Турция днес. Всички те са турци и не можеш да им имаш доверие."

Някои руснаци описаха свалянето на самолета на 24 ноември в по-широк исторически смисъл: това е първият път, когато има реален военен конфликт между Русия и НАТО, написа либералният уебсайт Slon.ru. Руските чиновници обаче категорично определят това като конфликт между Русия и буйните турци, които са готови да стрелят при най-малкия повод. Новинарските емисии в сряда вечер, посветени почти изцяло на случая, силно наблегнаха на факта, че Вашингтон и Европа, дори НАТО, през целия ден вторник кастриха Турция и размиха идеята, че един самолет и едно непозволено навлизане в чужда територия може да доведе до по-голям конфликт.

НАТО и европейците са добрите герои в това тълкуване на събитията - определено това се случва за първи път в съвременната руска история. Защо? Защото Турция, злодеят в тази история, се опитва да провали голяма историческа коалиция срещу тероризма, в която Русия е главният стълб. Във вечерните новини беше отбелязано, че предприетите от западните сили опити за намаляване на напрежението "са нужни, за да не навреди този конфликт на борбата с тероризма като цяло и с ИДИЛ в частност".

Тоест Русия смята, че върши необходимата работа за защита на цивилизования свят от терористичната заплаха - работа, която е от полза както за Франция, Великобритания и САЩ, така и за Русия. (Неизказано остава предположението, че тя не е от полза за Турция или за нейното правителство, което симпатизира на ислямизма.)

Това е аналогично на начина, по който Русия представя ролята си във Втората световна война, особено напоследък: Русия е отблъснала заплахата от фашизма за благото на неблагодарния Запад, който е щял да се удави, ако не е била помощта на Москва.

Затова под пропагандата и циничните геополитически маневри Москва се чувства разочарована, дори обидена от западните критики за ролята й в Сирия. За Русия подобни оплаквания са стари като света, датиращи от векове усилия за постоянно възпиране на руските имперски амбиции без очевидна причина - дори дотам, че да се влезе в съюз с османците мюсюлмани срещу християнска Рус в средата на 19 век. А за голямо разочарование на Русия това постоянно вмешателство на Запада силно е забавило руското имперско разширение.

Същевременно в исторически план Русия разглежда турците като добър буфер срещу европейско разширение. "Ако позволяваме на турското правителство да продължи да съществува в Европа, то е, защото това правителство, под господстващото влияние на нашето превъзходство, повече ни устройва от което и да е от тези, които може да бъдат установени след неговата гибел", е написал външният министър на Руската империя Карл Неселроде през 1830 г. Звучи ли ви познато?

Инстинктът за запазване на стабилността на неприятни съседни сили, дори когато Русия бавно откъсва територии по тяхната периферия, е стар и дълбоко залегнал в руската държавна психика. Тези други сили съществуват под една или друга форма като огледала, в които Русия може да се вижда като империя и да се перчи.

Припомням цялата тази древна история, защото при конфликта заради руския самолет в турското въздушно пространство - а според моите източници в правителството на САЩ това е станало в турското въздушно пространство - не става въпрос за самолета или за въздушното пространство, или за "Ислямска държава", или дори за НАТО.

Става въпрос за две империи - руската и османската, които продължават бурно да се разпадат до ден-днешен, десетилетия след като официално спряха да съществуват.

Погледнете Украйна и Молдова, погледнете Сирия и Ирак. Това е предсмъртната агония на едни империи, дългите опашки на тяхното наследство, които се гърчат, докато останалият свят се опитва да удържи и успокои конвулсиите на прехода.

А става въпрос и за двама мъже - Владимир Путин и Реджеп Таип Ердоган, които без особена ирония се смятат за наследници на мантиите на тези две отдавна изчезнали империи. Те, от своя страна, съживяват тези империи в съзнанието на своите поданици, като постоянно слагат пред очите им холограмите на величественото минало.

Тогава не е изненадващо, че в момент, когато се увеличава броят на играчите и потенциалът за конфликт в Сирия, първата искра може да пламне между двама мъже, които имат фантомното усещане за крайниците на своите държави.
 

/БТА/