Бежанската криза – еврокутията на Пандора

Европа преживява най-голямото преселение на хора от Втората световна война. Мигрантският поток, предизвикан най-вече от войната в Сирия и размирната обстановка на различни места в Близкия изток, Северна Африка и Южна Азия, подлага Европейския съюз на най-тежкото изпитание в последните години, надминавайки всички други кризи, с които се сблъскваше той напоследък.

Кризата с бежанците поставя в опасност един от основополагащите принципи на общността - свободното движение на хора - и заплашва нейното единство, прокарвайки отново разделение на континента между Изток и Запад, четвърт век след падането на Желязната завеса. Но този път то не е по идеологически причини или заради разпределение на сфери на влияние, а поради различия във вижданията за подхода към мигрантите и начините за справяне с проблема, пише БТА.

За бежанската криза в Европа се заговори по-сериозно през април 2015 г., след като при потъването на няколко плавателни съда с мигранти в Средиземно море загинаха над 1200 души. Върхът беше корабокрушението на 19 април, определено от министър-председателя на Малта Джоузеф Мускат като "най-голямата човешка трагедия през последните няколко години". То потресе политици, хуманитарни организации и видни обществени личности, които призоваха за повече европейски и международни усилия, за да се предотвратят други подобни случаи. В отговор беше свикана извънредна среща на върха в Брюксел, на която лидерите от ЕС се споразумяха да увеличат три пъти бюджета на операция "Тритон" и поръчаха на върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността Федерика Могерини да разработи план за общи военни действия за унищожаване на плавателните съдове на контрабандистите на хора в Средиземно море, който впоследствие намери израз в новата операция "София".

Под влиянието на засиления обществен натиск Германия и Великобритания рязко промениха своя подход, като се съгласиха да предоставят кораби и хеликоптери за спасителни операции, след като преди това се противопоставяха на подобни мерки с аргумента, че те може да съдействат за привличане на още повече мигранти. Лидерите обаче не предприеха фундаментални реформи в сложната миграционна политика на общността и не се ангажираха със сериозно обсъждане на най-спорния въпрос - за по-равномерно споделяне на бремето от бежанците между страните членки.

Засилването на кризата подтикна лидерите от ЕС да преразгледат политиката за граничния контрол и подхода към мигрантите. През май Европейската комисия направи предложение за разпределение на 40 000 бежанци от Италия и Гърция в други държави от общността. През септември вътрешните министри от ЕС одобриха план за разселване на 120 000 бежанци от Гърция, Италия и Унгария в общността въпреки съпротивата на четири държави от Източна Европа. Схемата беше приета с мнозинство - нещо необичайно за ЕС, в който обикновено решенията по деликатни въпроси се вземат с консенсус. Чехия, Словакия, Унгария и Румъния гласуваха против, но не можаха да спрат поддръжниците на идеята начело с Германия и Франция.

Разногласията по въпроса за разселването на мигрантите доведоха до разделение в ЕС, при което страните от Западна Европа като цяло настояваха за по-равномерно разпределение на бежанците между членовете на общността, а държавите от Източна Европа основно бяха против задължителни квоти. Като най-големи противници на идеята за приемане на повече бежанци се очертаха страните от Вишеградската четворка - Унгария, Полша, Чехия и Словакия. Прага изтъкна, че е безсмислено мигрантите да бъдат принуждавани да идват в Чехия, след като те не искат да ходят там и така или иначе ще напуснат, при положение че притегателни за огромната част от тях са по-богатите държави в Западна и Северна Европа, най-вече Германия и Швеция. Словакия заведе дело срещу квотната система в Съда на ЕС. След атентатите в Париж през ноември Полша заяви, че ще приема бежанци само ако има гаранции за сигурността.

На по-дълбоко ниво обаче това разделение между Изтока и Запада за подхода към бежанците отразяваше фундаментални различия в мисленето. На Изток като приоритет се възприемаше защитата на ценностите, стоящи в основата на европейската цивилизация и свързани най-вече с християнското наследство, върховенството на закона, правата на човека, включително свободата на изразяване и равенството на половете. От тази гледна точка бежанците, идващи от различна културна среда и представляващи предимно мюсюлмани, бяха смятани за заплаха, а допълнителен фактор, подсилващ тази представа, беше и ислямисткият тероризъм. Като водещ изразител на това виждане се открои унгарският министър-председател Виктор Орбан, който определи като най-важен въпрос защитата на границите. На Запад предимство се отдаваше на толерантността и приемането на различията, независимо от последиците. Германия и други страни настояваха, че Европа има моралното задължение да помогне на бежанците, и наблягаха на нуждата от интеграция, като при това не липсваха и мнения, че мигрантите все пак би трябвало да се съобразяват с местните норми.

Повратен момент в развитието на кризата беше решението на германската канцлерка Ангела Меркел да обяви политика на отворените врати за бежанците, едностранно прекратявайки действието на Дъблинския регламент, който изисква мигрантите да кандидатстват за убежище в първата страна от ЕС, в която са влезли. Когато в края на лятото тя заяви, че Европа, която се проваля по въпроса със сирийските бежанци, "няма да е тази Европа, която сме искали", мнозина у дома и в чужбина я приветстваха, а благодарни мигранти в Унгария започнаха да скандират нейното име. На практика Меркел отвори Германия за всички сирийци, които успеят да стигнат дотам, а жестът й насърчи още хиляди хора да предприемат опасното пътуване през Средиземно море. Някои предупредиха, че с този ход тя е отворила кутията на Пандора и че това може да има тежки последици за Европа. Обявяването на политиката на отворените врати доведе до сцени на хаос в Централна Европа и масово преминаване на мигранти през държавни граници по пътя им към Германия. Този наплив породи сериозна заплаха за Шенгенското споразумение, което премахва граничния контрол между страните членки. Унгария и Словения издигнаха огради по границите си с Хърватия, а Швеция отново въведе временни гранични проверки.

Правните и логистичните аспекти на кризата обаче отстъпваха пред политическите й измерения. Хората бяха разтревожени, че Европа губи контрол. Заговори се за германско лицемерие, след като от десетилетия Германия се представяше като пазител на европейските правила: независимо дали ставаше дума за кризата с гръцкия дълг или за руската намеса в Украйна, Берлин винаги стриктно се придържаше към всички подписани от него договори или дадени обещания. Когато Германия изведнъж промени имиграционните правила и без да съгласува действията си на европейско ниво, принуди всички останали да се съобразят с нея, започна да се разпространява значително недоволство. Меркел се сблъска със съпротива и в собствената си партия по отношение на миграционната политика, а бежанската криза създаде предпоставки за засилване на подкрепата за крайнодесни, антиимигрантски и настроени против ЕС партии в Европа.

В края на ноември ЕС постигна споразумение с Турция, предвиждащо общността да предостави на Анкара подкрепа с милиарди евро в замяна на помощ за прекъсване на бежанския поток. Сделката, включваща либерализиране на визовия режим за турски граждани и перспективи за съживяване на преговорите за присъединяване на Турция към ЕС, беляза значителен завой във външната политика на Германия и беше признак за все по-силното усещане в общността, че са нужни спешни мерки за справяне с кризата, при което бяха загърбени дори растящите притеснения за демокрацията в Турция.

Сред тези спешни мерки, необходими не само за справяне с бежанската криза, но и за запазване на самия ЕС, бяха препоръчани засилване на контрола по външните граници, създаване на центрове за разглеждане на молбите за убежище на мигрантите на местата на пристигане, засилване на морските патрули. Освен това ЕС постепенно започна да обръща по-голямо внимание на нуждата от премахване на самите причини за бежанския поток, но в това отношение, както обикновено, преобладаваха съображенията, свързани с икономиката и социалната стабилност, без да се осъзнава, че икономическите и социалните условия не са определящи за това дали хората ще са удовлетворени от живота. Смисълът на човешкия живот не се свежда единствено до материалното благополучие и физическото оцеляване. Много наивно е да се очаква, че с повишаване на заплатите и подобряване на икономическите показатели могат да се решат проблемите на хората.

Човекът е същество, което има не само материални, а и духовни потребности - и именно задоволяването на духовните потребности е определящо доколко ще е пълноценен животът му. Както заявява руският историк, писател и дисидент Александър Солженицин в реч в Харвардския университет: "Зад пределите на физическото благополучие и натрупването на материални блага всички други, по-фини и по-високи особености и потребности на човека са оставали извън вниманието на държавните устройства и социалните системи, като че ли човекът няма по-висок смисъл на живота."

"Твърде много надежди сме заложили ние на политико-социалните преобразувания, а се оказа, че ни ограбват най-ценното, което имаме: нашия вътрешен живот... Тази социална догматика ни оставя безпомощни пред изпитанията на днешния век", предупреждава той преди 37 години.